А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (88)

86.

Катакомбите „Свети Павел“

Рабат, Малта

Кейт извърна очи към входа на тунела, опитвайки се да различи кой е там. Човекът спря, вдигнал ръце във въздуха.

Беше Камау.

Стоеше на прага към преддверието и размахваше ръце, сякаш се бореше със светлината.

— Какво ти е? — попита Дейвид.

— Аз… не мога да виждам.

Дейвид се втурна към него и му помогна да излезе от тунела и да седне на един стол до масата на Кейт. Камау изглеждаше объркан и необяснимо слаб.

— Какво стана? — попита Дейвид.

— Джейнъс. Заслепи ме с някакво оръжие. Известно време не бях на себе си.

Дейвид се обърна към Кейт.

— Може да е направил нещо с данните.

Кейт понечи да отвърне, но не успя, тъй като сателитният телефон внезапно започна да вибрира. Тя го вдигна и натисна копчето за отговор.

— Един резултат… не… мисля, че го имате… съгласна съм, Пол… обади ми се, когато разбереш.

И затвори. Изглежда, имаха само една възможност да изпробват новата терапия. Но…

— Открили са нещо — каза Кейт. — Ще направят първите опити. Очевидно нямат друг избор. — Погледна Дейвид. — Трябва да говорим с Джейнъс.

Дейвид се наведе към Камау.

— Как си със зрението?

— Подобрява се. Но все още всичко ми е мътно.

Дейвид напъха в ръцете му оставения на масата автомат.

— Искам да стреляш по всеки, който се опита да излезе от тунела. — После се обърна към Кейт. — Чанг е мъртъв, сигурен съм в това. Знаем къде отиде Джейнъс. Ще го върна. — Погледна Камау. — Когато се върна, ще извикам: „Ахил излиза“, преди да се появя.

Камау кимна. След миг Дейвид потъна в мрака на тунела.

Кейт се обърна към масата и взе един пистолет. Прокара пръст по гравираните върху задната част на цевта букви „Зиг Зауер“.

— Знаеш ли как да го използваш? — попита Камау с дълбокия си глас.

— Уча се бързо.

 

 

Адам Шоу постави още един пакет експлозиви в цепнатината на тунела. Сега накъде? Трябваше да нахвърли карта, докато бяха във фоайето на музея — тези тунели сякаш бяха безкрайни. Някъде в далечината отекнаха стъпки. Той изключи фенера и се дръпна навътре в погребалната крипта. Гумената дръжка на ножа издаде съвсем тих звук, когато я сграбчи и измъкна оръжието от канията.

Приближаващият се носеше фенер. С всяка секунда наоколо ставаше по-светло.

Шоу остана приведен. Погребалната крипта бе съвсем малка, само пет-шест квадратни метра, една от многото подредени покрай главния тунел.

Опита се да брои крачките наум: даваше си сметка, че ще разполага само със секунди, за да реагира, когато жертвата му се появи.

По-близо.

Още по-близо.

Фигурата изплува в полезрението му.

Джейнъс.

Шоу го остави да го подмине. Издиша тихо. Но зад Джейнъс се чуха други стъпки. Камау?

Двамата бяха в една група.

Шоу замръзна.

Дейвид.

Преследваше Джейнъс.

И двамата изчезнаха по коридора. Толкова по-добре. Дълбоко в себе си Шоу си даваше сметка, че в ръкопашен бой Дейвид е по-добрият от двамата дори ако изненадата е на негова страна. Беше чел досието на Дейвид от Часовникова кула още преди да го пратят на тази мисия. Обмисляше как да се справи с него от мига, когато го видя, откакто Дейвид бе излязъл от водите на Средиземно море и го бе притиснал към корпуса на чумния шлеп. Още тогава осъзна, че Дейвид е много опасен противник.

Но точно сега нямаше защо да се безпокои от него — Дейвид бе продължил навътре в тунела, отдалечавайки се от Кейт — от човека, когото ценеше най-много, давайки възможност на Шоу да я превърне в своя пленница, да завърши мисията си и да си отмъсти.

Адам излезе безшумно от криптата и сви наляво, по пътя, по който бе дошъл Дейвид.

 

 

Джейнъс тичаше колкото му позволяваха силите. Бледото сияние на фенера освети стените на просторното помещение пред него.

Сигурно щеше да бъде охранявано — ако можеше да се вярва на историческите бележки.

Джейнъс извади квантовия куб от джоба си и забави крачка. Вече виждаше саркофага в дъното на залата. Изумително. Изглеждаше точно както някога.

Двама часовои се отделиха от стените и му препречиха пътя.

Джейнъс активира куба и помещението се озари от заслепяваща светлина.

Мъжете се строполиха и той чу още тела да падат в дъното на помещението.

Прекрачи прага и огледа помещението. Шестима войници и още един — млад азиатец, облечен с церемониална роба.

Джейнъс доближи саркофага и надзърна вътре.

Ето го. Първия. Бяха го запазили. През всичките тези години. Такъв забележителен екземпляр, надхвърлил всички негови очаквания. Което не променяше с нищо това, което трябваше да се свърши. Джейнъс си повтори, че няма избор.

Взе бедрената кост на алфата, вдигна я, замахна и я стовари върху каменната стена на саркофага.

Отвътре изпадна малък метален чип, тупна долу и се скри под дъжда от сивкав прах.

Джейнъс посегна към него, разрови прашната купчина и потърси блестящото късче.

Беше му отнело месеци, за да го открие. Последното парче от пъзела. Когато бе изчезнало…

Вдигна го към светлината. Наслаждаваше се на това малко чудо на техниката, създадено от него и партньорката му преди седемдесет хиляди години. Този миниатюрен излъчващ радиация имплант им бе помогнал да извършват промени в човешкия геном в продължение на десетки хиляди години. Всеки път, когато програмираха нов радиационен режим, той променяше човешкия геном в обхвата на излъчване на импланта, променяйки и човешката история. Сега това устройство бе остаряло и енергийният му запас бе почти изчерпан, което ограничаваше значително обхвата му. Джейнъс дори се бе усъмнил дали ще може да го засече. Но пред лицето на набиращата сила чумна епидемия устройството бе направило това, за което бе планирано — бе преминало в авариен режим и бе активирало Атлантския ген, с което спасяваше поне тези, които се намираха близо до него. Жалко, че трябваше да умрат толкова много хора, за да може Джейнъс да го намери. Но без този прибор нищо не можеше да се изправи на пътя на последната генетична трансформация, която той вече бе стартирал.

Усети, че го гложди любопитство. Активира модула с паметта и прегледа данните от телеметрията. Записите на импланта започваха с племето, което бяха променили. Онези хора бяха отнесли саркофага в тропиците, в планините, през пустинята и на кораб. С него бяха доплавали до Малта и бяха останали тук, надявайки се, че изолираността на острова ще ги опази, докато Джейнъс и неговата спътница се върнат. Ала те така и не се бяха появили, а изолацията на острова се бе оказала само временно решение.

Първо бяха дошли варварите и бяха донесли със себе си нещо, което това малко племе бе забравило — насилието. Имару бяха станали жертва на нашествениците, също както хората на Джейнъс се бяха подчинили на друга агресивна раса. Историята се беше повторила. Дали не ги бе насочил в погрешна посока? В един свят, твърде цивилизован, за да има войни, варварите се бяха превърнали в крале.

Варварите, които бяха завладели Малта, бяха изследвали мегалитните храмове, оставени от имару. Дълбоко в един от тези храмове, където бяха скрити саркофагът и скелетът на алфа, група от тези нашественици бе претърпяла метаморфоза под въздействието на радиацията. Първо това се бе случило с финикийците, а после и с гърците, които бяха прокудили финикийците от Малта. Гръцките нашественици бяха отнесли тези генетични промени в своята родина, където измененията в мозъчната настройка бяха процъфтявали и се бяха разпространявали векове наред.

Средата, съществувала по онова време в Гърция, бе култивирала тези умове по много и различни начини, непознати дотогава. Няколко просветлени индивида бяха успели да се сдобият с нещо повече: споделени спомени, заложени дълбоко в подсъзнанието им. Тези общи спомени бяха придобили популярност под формата на мит — разказ за технически напреднал град на име Атлантида, който потънал някъде край бреговете на Гибралтар. За Джейнъс вече всичко си заставаше на мястото: имплантът бе добавил споделените спомени с целта, че едно относително цивилизовано общество може да открие кораба и да спаси Джейнъс и неговата спътница. В известен смисъл имплантът и митът за Атлантида, който той бе създал, наистина им бяха помогнали. Гърците бяха първите, разпространили тази история, но тя бе залегнала дълбоко в умовете на хората и се бе запазила там хилядолетия.

Джейнъс знаеше, че гърците са последвали съдбата на финикийците преди тях. Бяха се цивилизовали и в края на краищата не бяха могли да устоят на появилата се пред стените им огромна армия — тази на римляните.

С времето римляните бяха асимилирали гърците и бяха завзели Малта, но тяхната империя се бе разпростряла далеч отвъд нея. Римляните бяха построили пътища, бяха изковали закони и бяха създали календар, който все още бе в употреба. Човечеството в неговия апогей. Римската експанзия сякаш нямаше край, но всеки път, когато римляните бяха разширявали границите си, бе ставало все по-трудно да ги защитават. След време Рим също бе преминал в упадък и накрая беше рухнал пред варварски племена, които се бяха промъквали през зле охраняваните му граници, бяха се заселвали на негова територия и бяха обсаждали големите му градове.

Докато Рим бе рухвал, един свръхвулкан на територията на днешна Индонезия беше започнал да бълва огън и жупел. Сипещата се пепел бе донесла най-страшната епидемия в познатата история, по-късно наречена Юстиниановата чума, и нова вълна от генетични промени. Заради епидемията търговските връзки бяха прекъснати почти напълно, а с тях и притокът на хора в Малта. Но радиацията на импланта не бе могла да достигне достатъчно хора, за да наклони везните в другата посока. Светът се бе върнал към далеч по-примитивно съществуване и бе замрял в очакване на по-добри дни.

Следваха Тъмните векове. В продължение на почти хиляда години не бе имало велики цивилизации. Малта и цялата човешка раса бяха останали без пътеводна светлина. На този фон бе изригнал нов вулкан и се беше развихрила Черната смърт.

Този път в Малта бяха пристигнали бежанци и имплантът бе освободил нова доза радиация, пораждаща генетични промени. Оцелелите бяха напуснали острова и се бяха отправили към родните си места, с което бяха попречили на последните трансформации на Арес и бяха дали началото на Ренесанса.

След това имплантът отново бе преминал в латентен период — докато не бе дошла Атлантската чума. Глобалният провал на Орхидея най-сетне го беше активирал, с което бе разкрил местоположението му и бе позволил на Джейнъс да го намери.

За Джейнъс сега вече всичко се бе подредило в една строга линия — цялата човешка история след потъването на Атлантида. Малкият имплант в саркофага и хората, които бе защитавал, бяха като войнство, вдигнало се срещу мрака и генетичните промени, които Арес бе изсипал заедно с пепелта и чумата между шести и четиринайсети век и накрая с Атлантската чума.

През всичките тези хилядолетия хората се бяха борили отчаяно за своето съществуване. Как само се бяха вкопчили в него! Гъвкавостта на екземпляр 8472 се бе оказала забележителна. Но скоро историята им щеше да стигне своя свършек. Те щяха да са в безопасност. Той бе сигурен в това.

Пусна металния чип в саркофага и го смачка с обувка.

Отзад внезапно се чуха стъпки. Джейнъс се обърна и видя, че Дейвид е застанал на входа на подземието и е насочил към него едно от примитивните днешни оръжия.

Джейнъс посегна към квантовия куб.

— Недей, Джейнъс. Кълна се, ще те застрелям.

— Стига де, мистър Вейл. Това ли е начинът да се отнасяте към някой, който ви е спасил живота?