А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (86)

84.

ЦКЗ

Атланта, Джорджия

Доктор Пол Бренър отвори бавно вратата към болничната стая на племенника си.

Момчето лежеше неподвижно. Пол усети, че го завладява паника.

Миг по-късно гърдите на Матю се повдигнаха леко.

Дишаше.

Пол затвори тихо вратата.

— Чичо Пол! — обади се Матю, обърна се и се закашля.

— Здрасти, Мат. Дойдох да видя как си.

— Къде е мама?

— Майка ти… помага ми с разни неща.

— Кога мога да я видя?

Пол замръзна. Не знаеше какво да каже.

— Скоро — успя да отвърне.

Матю седна и избухна в нов пристъп на кашлица, от устата му излизаха ситни кървави пръски.

Пол се загледа в кървавите капки, които бавно се стичаха по китката на момчето. Матю ги видя и ги изтри с ръкава на пижамата.

Пол го хвана за ръката.

— Почакай… ще извикам сестрата. — Обърна се и излезе забързано от стаята. Чу, че Матю го вика, но вече вървеше по коридора. Не можеше да гледа, не можеше да остане и секунда повече в стаята. „Няма да издържа още дълго така“ — помисли си.

Искаше да се върне в кабинета си, да заключи вратата и да остане там, докато всичко това, целият този свят, не свърши.

Секретарката му се изпречи пред него.

— Доктор Бренър, има съобщение за вас…

Той махна с ръка.

— Сега не ми е до това, Клара.

— От Световната здравна организация — добави тя. Държеше две листчета. — И още едно — от британското разузнаване.

Пол дръпна листчетата от ръката й и ги прочете бързо. После ги прочете отново. Обърна се и пристъпи в кабинета си, без да откъсва поглед от съобщенията. „Какво ли означава това?“

Затвори вратата и набра номера на Кейт Уорнър. Сателитният телефон не звънеше. Направо превключваше на гласова поща. Изключен ли беше? Или нямаше връзка?

— Кейт, Пол съм. Ъ-ъ, Бренър. — Разбира се, тя знаеше кой „Пол“. Но кой знае защо мисълта да й оставя съобщение му се струваше притеснителна. — Виж, получих информацията от моя човек в СЗО. Изглежда, там нямат никакви сведения за лекар на име Артър Джейнъс. Освен това се свързах с британското разузнаване. Нямат агент на име Адам Шоу. Провериха дори в секретните архиви. — Млъкна, събра сили и добави: — Кейт, надявам се, че с теб всичко е наред.

 

 

Дориан затръшна вратата на вертолета и загледа тълпите прииждащи бежанци, които се смаляваха под тях, докато той и екипът му се издигаха над Валета.

— Накъде летим, сър?

Дориан извади телефона. Нямаше съобщения.

— Поеха на запад — извика той. — Ще търсим вертолета им. Опитай първо градовете.

* * *

В катакомбите под Рабат Камау вървеше пред Джейнъс. Високият африканец държеше пред себе си готов за стрелба автомат. Лъчът от фенерчето, което бе завързал за дулото, едва осветяваше широкия тунел. Сиянието на фенера, който носеше Джейнъс, не помагаше много.

— Откъде сте, господин Камау? — попита тихо Джейнъс.

Камау се поколеба, после отвърна:

— От Африка.

— Коя част?

Нова пауза, сякаш Камау не искаше да отговаря.

— Кения, покрайнините на Найроби. А сега трябва…

— Близо до рожденото място на човешката цивилизация. Колко удобно, да разполагаме в нашата експедиция с човек от Източна Африка, докато издирваме друг африканец, променил историята и накарал човечеството да поеме по нов път.

Камау се завъртя и насочи фенерчето към лицето на Джейнъс.

— Трябва да пазим тишина.

Джейнъс вдигна ръка и засенчи очите си.

— Ами добре.

 

 

В друга част на катакомбите доктор Чанг вървеше малко пред Шоу. Британецът го караше да ускори крачка.

— За наша безопасност — обясни той.

Чанг спря, насочи светлината към Шоу и попита:

— Записвате ли откъде сме минали?

— И да оставяме трохи, докторе? О, стига. Да вървим.

На бледата светлина на фенера Чанг си помисли, че лицето на Шоу изглежда много по-младо.

И Чанг познаваше това лице — това по-младо лице. Къде ли го бе виждал?

Да, преди десетки години. Точно след като беше изродил Кейт от тялото на майка й. В тръбите.

В спомена му Хауард Кийгън, директорът на Часовникова кула и един от членовете на Имарийския съвет, седеше зад масивно дъбово бюро в кабинета си. Чанг се наместваше неспокойно във фотьойла срещу него.

— Искам от вас да направите обстоен преглед на момчето, което извадихте от тръбата. Името му е Дитер Кейн, но сега го наричаме Дориан Слоун. Изглежда, среща затруднения с… аклиматизацията.

— Той…

Кийгън посочи Чанг с пръст.

— Докторе, вие трябва да ми кажете има ли му нещо. Не пропускайте нито една подробност. Направете пълни изследвания и ви чакам пак тук, ясно?

Когато приключи прегледа, Чанг се върна в кабинета на Кийгън и бе поканен в същия фотьойл. Отвори папката и почна да докладва. „Физически здрав. Два сантиметра по-висок от средното за възрастта. Няколко скорошни синини. И белези, но не от сериозни наранявания…“ Чанг вдигна глава и попита:

— Да не подозирате сексуално насилие?

— Не, за бога, докторе! Той е насилникът. Какво, по дяволите, не е наред с него?

— Боя се, че не…

— Чуйте ме. Преди шейсет години, когато влезе в тръбата, той бе най-сладкото хлапе на света. Когато излезе, бе зъл като отровна змия. Граничен социопат. Докторе, тръбата е направила нещо с него и искам да знам какво.

Чанг го гледаше объркано. Не знаеше какво да каже.

Страничната врата се отвори и Дориан пристъпи вътре наперено.

— Дориан, излез! Имаме работа!

Друго момче се появи зад Дориан и го бутна вътре. Той надзърна над рамото му. Това лице…

Двете момчета отстъпиха и затръшнаха вратата.

Кийгън седеше във фотьойла и се чешеше замислено по носа.

Чанг не можеше да изтърпи мълчанието му.

— Другото момче…

— Какво? — Кийгън го погледна. — О, това е синът ми Адам. Отглеждам Дориан като негов брат, надявам се това да му даде повече увереност, усещане за семейство. Защото родителите на Дориан са починали. Но… боя се до смърт от този мрак в душата на Дориан, от болестта му, от това, че може да зарази и Адам, да го поквари. А това наистина е болест, докторе. Нещо с него наистина не е наред.

Чанг се върна в каменния коридор, споменът изчезна, остана само бледото сияние на фенера. Той гледаше Адам Шоу, със скритото му в полусянка лице. Да, това беше той. Братът на Дориан. Синът на Кийгън.

— Какво има? — попита Шоу.

Чанг неволно отстъпи назад.

— Нищо.

Шоу се приближи до него.

— Да не си чул нещо?

— Не… аз… — Чанг отчаяно търсеше някакво оправдание. „Мисли! Кажи нещо.“

На лицето на Шоу се появи усмивка.

— Спомни си ме, нали, Чанг?

Чанг застина. „Защо не мога да помръдна?“ Сякаш някаква невидима змия го бе ухапала и парализиращата й отрова се разливаше по всичките му вени.

— Чудех се дали ще си спомниш. Жалко. Мартин също си спомни за мен.

— Помощ! — извика Чанг частица от секундата преди Шоу да извади ножа от колана си и да му пререже гърлото. Рукна кръв и Чанг се строполи гъргорейки на земята.

Шоу изтри окървавеното острие в тялото му и го прекрачи. Постави експлозив на пода на тунела и хукна навътре.

 

 

Камау спря, сепнат от звука. Приличаше на вик за помощ. Обърна се към Джейнъс. Като че ли държеше нещо. Оръжие?

Камау вдигна автомата.

Изведнъж го заслепи светлина, невероятно ярка. В главата му забръмча странен непознат звук. Той падна на колене. Какво му правеше Джейнъс? Имаше чувството, че главата му се подува, сякаш мозъкът му щеше да експлодира.

Джейнъс го приближи мълчаливо.

 

 

Викът за помощ накара Дейвид да спре насред крачка. Кой викаше? Значи убиецът бе предприел своя ход.

Звукът идваше отблизо. От съседния тунел? Или от някой пресечен?

— Дейвид… — прошепна Кейт.

— Шшшт. Продължаваме напред. — Той я поведе отново, но вече тичешком. Преди спираше на всяко разклонение и насочваше автомата наляво и надясно.

Даваше си сметка, че сега ключът към успеха е бързината, с която ще се отдалечат от противника, за да си осигурят сигурна, защитена позиция.

Пред тях тунелът завършваше с голяма погребална зала с каменна маса, изсечена от скалата.

Дейвид забави крачка. Какво да направят? Да се върнат назад?

Спря и изведнъж по гърба му премина неприятно усещане. Понечи да се обърне, но един глас го предупреди:

— Не мърдай!