А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (37)

35.

Пред Сеута

Северно Мароко

В мрака на нощта и на бледите светлини на прожекторите по външния периметър на лагера Дейвид едва успяваше да различи очертанията на огромната военна база.

Районът около нея бе друга мистерия. Конвоят от три джипа прекоси нещо, което можеше да се определи като изстиващо поле от лава. На места от обгорената земя се вдигаха пушеци. Миризмата потвърждаваше най-лошите предчувствия на Дейвид. „Имари“ бяха прокопали изкоп около тази част на града, след това го бяха запалили и бяха изравнили останките с булдозери — за да получат равна, лишена от укрития местност, която враговете им да пресичат, когато нападат. Умно. Драстично, брутално, но умно.

Сцената му напомни за полузабравена лекция в университета в Колумбия, отдавна, много преди времето на епидемията. Гласът на професора ехтеше в залата:

„Римският император Юстиниан наредил труповете да бъдат изгорени. Колеги, това е било в средата на шести век. Западната Римска империя вече била в ръцете на готите, които плячкосали Рим и поели контрол над неговата администрация. Източната империя, съсредоточена около Константинопол, сега Истанбул, била доста сериозна сила в тогавашния цивилизован свят. По онова време Константинопол бил най-големият град на Земята. Той имал власт над Персия и Средиземноморието, както и над всички земи, до които плавали армиите му. Чумата, която избухнала през 541 година, променила всичко. Такъв мор светът не познавал дотогава — нито след това. Градските улици били почервенели от кръвта на умиращите.

Имало толкова много трупове, че Юстиниан наредил да хвърлят мъртъвците в морето. Ала и това не решило проблема. Отвъд градските стени римляните изкопали огромни гробове, всеки способен да побира до седемдесет хиляди умрели. Огньовете горели дни наред.“

„Историята се повтаря“ — помисли си Дейвид. Щом това се бе случило и в Сеута, какво ли ставаше по целия свят? Чумата, породена от Протокола Тоба — опасността, срещу която се беше борил през последните десет години — бе станала действителност. Дейвид се бе провалил. Какъв ли беше броят на жертвите? Макар да не искаше, умът му се съсредоточи върху една личност — Кейт. Успяла ли беше да стигне до Гибралтар? Ако да, къде беше сега? В Южна Испания? Тук, в Мароко? Кейт бе игла в купа сено, но щом досега бе оцелял, щеше да преобърне света и да я намери. Трябваше само да изчака подходяща възможност, шанс за бягство.

От каросерията на джипа разглеждаше замислено последните горящи останки на унищожения град.

Конвоят приближи бавно стоманената порта в гигантската стена. Два черни флага висяха от двете й страни. [ИИ]. „Имари Интернешънъл“. Високата бяла стена се издигаше на петнайсет метра и на места носеше следи от огньове, без съмнение там, където бяха атакували конниците. Портата пред тях се разтвори като гигантска зейнала паст. Знамената се поклащаха като уши. „Право в търбуха на чудовището“ — помисли си Дейвид, докато минаваха под стената. Вратата бързо се затвори зад тях.

Осемте войници, които го бяха задържали в планината, бяха завързали ръцете му една за друга и за колана. Дейвид мълча през целия път, понасяше стоически клатушканията и подскачанията на джипа по неравното трасе. Беше премислил няколко плана за бягство, но всеки от тях завършваше със скок в движение от джипа и счупването на достатъчно кости, за да не може повече да оказва съпротива.

Завъртя се на седалката и огледа вътрешността на базата в търсене на възможен изход. Зад високите стени войници тичаха със снаряжение към наблюдателните кули. Дейвид се слиса. Колко души бяха разположени тук? Поне хиляда, работещи покрай стената от вътрешната страна. Други без съмнение обслужваха стените, обърнати към морето. Отвъд стената, покрай кулите и широките пътища за доставка, се виждаха редици къщи. Повечето изглеждаха изоставени, но от време на време някой войник подаваше отвътре глава.

Три реда разкопана земя се простираха перпендикулярно на пътя. През пет-шест метра бяха забити колове, като скъсени телеграфни стълбове, и на тях бяха окачени по два издути чувала, разделени на метър един от друг. В първия момент Дейвид ги взе за гигантски гнезда на оси.

Отпред се издигаше втора бяла стена, почти като външната, и това подсказваше още нещо — че пространството между двете стени е мъртва зона. Ако враговете на „Имари“ успееха да преодолеят външната стена, щяха да бъдат посрещнати с огън, преди да достигнат втората. Разровената земя край пътя без съмнение криеше мини и Дейвид предположи, че чувалите на стълбовете са пълни с дребни метални предмети, гвоздеи, топчета и гилзи, които да се превърнат в убийствени шрапнели при избухването на мините.

Древната крепост имаше още модерни подобрения. На всяка от наблюдателните кули бяха поставени оръдия. Дейвид не познаваше модела. Нещо ново? Покривите на повечето къщи бяха свалени и Дейвид предположи, че между стените са разположени зенитни оръдия, монтирани върху хидравлични подемници, готови да се издигнат и да открият плътна стрелба по настъпващия противник. Съмняваше се, че конниците имат с какво да отвърнат на това.

Войниците отново заговориха по радиостанциите и вратата на втората стена се отвори. Тази стена не бе така обгорена като външната, ала тук-там се виждаха продълговати черни дири. Докато минаваха през вътрешната врата, Дейвид си помисли, че шансовете му да избяга намаляват. Да обезвреди най-близкия пазач и да побегне вече нямаше да е разумно решение. Трябваше да измисли нещо друго.

Зад втората стена улиците и къщите изглеждаха непокътнати. Тук вече наистина бе като в древно градче. Освен войници се срещаха и хора с цивилни дрехи. Това несъмнено бе жилищният район на базата.

Дейвид вдигна глава и видя над покривите на къщите още една стена, каменна и много по-древна. Минаха през още една порта. Градът бе почти като руските матрьошки — кукли, разположени в по-големи кукли.

Сеута бе строен като всички други градове по средиземноморското крайбрежие. Преди хиляди години обитателите на това място бяха започнали с малко рибарско селце. Сетне бе дошла морската търговия и просперитетът. Заедно с богатствата се бяха появили и не толкова доброжелателни гости — пирати и крадци. Процъфтяващата търговия и постоянната опасност бяха причина за вдигането на първата градска стена. С времето градът се бе разширил и всеки път бе издигал нова стена, за да опази жителите си.

Къщите тук бяха много по-стари, нямаше цивилни, само войници и безкрайни редици артилерия, муниции и друго снаряжение. Имарийците се готвеха за война и това несъмнено бе една от главните им опорни точки. Мястото също така служеше и за цитадела. Тук щяха да решат съдбата му.

Дейвид се обърна към седящия до него войник.

— Ефрейтор, зная, че изпълнявате заповеди, но трябва да ме освободите. Правите много голяма грешка. Върнете ме зад стените и ме пуснете. Излишно е да навлизам в подробности, но ако продължавате да ме задържате, ви чака военен съд за възпрепятстване на важна секретна операция.

Младият мъж го погледна, поколеба се и отмести очи.

— Няма да стане, полковник. Имаме заповеди да залавяме или убиваме всеки зад стената.

— Ефрейтор…

— Вече се свързах с началството, сър. Ще трябва да разговаряте с майора.

Младият войник му обърна гръб, а през това време джипът влезе в двор, където бяха паркирани още много като него. Конвоят спря, войниците свалиха Дейвид от колата, преведоха го по няколко коридора и го затвориха в килия с железни решетки и малко прозорче.

Дейвид остана да чака в килията, все така със завързани за колана ръце. След известно време в коридора отекнаха стъпки и се появи един лейтенант. Черната му униформа бе прилежно изгладена, на раменете му имаше по едно сребърно ромбче. За разлика от ефрейтора в джипа, в гласа му не се долавяше колебание.

— Идентифицирайте се.

Дейвид пристъпи към него.

— Не трябваше ли да кажете: идентифицирайте се, полковник?

На лицето на мъжа се мярна колебание.

— Идентифицирайте се, полковник.

— Лейтенант, получихте ли сведения за секретните операции на територията на Мароко?

Очите на лейтенанта се стрелнаха встрани. Съмнение.

— Не… не съм в течение…

— И знаете ли защо? — Дейвид вдигна завързаните си ръце. — Не отговаряйте. Въпросът е риторичен. Не сте осведомен, точно така, защото операциите са секретни. Строго секретни. Ако потвърдите присъствието ми тук, моята операция ще бъде компрометирана. Както и възможността за вашето повишение, което ще се сведе само до белене на картофи. Ясен ли съм?

Остави думите му да потънат в съзнанието на лейтенанта. Когато продължи, гласът му не беше така суров.

— В този момент аз не зная вашето име и вие не знаете моето. Това е добре. Засега можем да говорим само за глупава грешка, случайност, недомислица на младшия състав от патрула. Ако ме освободите и ми осигурите джип, простъпката ще бъде забравена.

Лейтенантът мълчеше и Дейвид бе почти сигурен, че всеки миг ще си бръкне в джоба и ще извади връзка ключове, но точно тогава по каменния под отново отекнаха стъпки и този път се появи майор. Офицерът спря и почна да мести поглед между двамата, сякаш ги бе заловил да вършат нещо нередно. Изражението му бе меко, почти безизразно, дори изглеждаше все едно се забавлява.

Лейтенантът се изпъна и се обърна към майора:

— Сър, заловили са го в хълмовете под Джебел Муса. Отказва да се идентифицира, а аз нямам заповеди за прехвърлянето му.

Дейвид изучаваше майора. Да, познаваше този човек. Косата му беше по-дълга и лицето по-изпито, но очите бяха същите, които бе видял на снимката на доклад за проведена акция. Агентът бе написал доклада с големи печатни букви, сякаш бе обмислял внимателно всяка дума. Майорът бе действаща фигура от Часовникова кула — член на група за секретни операции, към която бе принадлежал и Дейвид. Едва наскоро Дейвид бе узнал, че Часовникова кула е била под постоянния контрол на „Имари“. Майорът можеше да знае кой е той. Но ако не знаеше… И в двата случая с Дейвид бе свършено, ако разкриеха играта му.

Той пристъпи към дебелите решетки. Лейтенантът се отдръпна и сложи ръка на кобура. Майорът го гледаше невъзмутимо. Само завъртя бавно глава.

— Прав сте, лейтенант — каза Дейвид. — Аз не съм полковник. Също както човекът, стоящ до вас, не е майор. — И продължи преди лейтенантът да успее да отговори: — Ще ви кажа още нещо, което не знаете за този „майор“. Преди две години той неутрализира един известен терорист на име Омар ал Кусо. Застреля го по здрач от разстояние почти два километра. — Дейвид кимна към майора. — Помня го, защото когато четох доклада за операцията, си помислих: „Какъв невероятен изстрел“.

Майорът наклони леко глава и за пръв път откъсна очи от него.

— Честно казано, в изстрела имаше голяма доза късмет. Вече бяха заредил втори патрон, когато си дадох сметка, че Ал Кусо не става.

— Аз… не разбирам — промърмори лейтенантът.

— Естествено. Нашият загадъчен гост току-що спомена секретна операция на Часовникова кула, което означава, че или е шеф на подразделение, или работи в отдела за анализ. Не мисля обаче, че чиновниците от отдела са посещавали толкова често физкултурния салон, колкото нашия полковник тук. Освободете го.

Лейтенантът отвори килията, развърза ръцете на Дейвид и се обърна към майора:

— Да остана ли…

— По-скоро искам да изчезнете, лейтенант. — „Майорът“ се обърна и тръгна по коридора. — Последвайте ме, полковник.

Докато вървеше по каменния коридор, Дейвид се питаше дали не е попаднал в нов, по-дълбок капан от този допреди малко.