А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (47)

45.

Имарийски сортировъчен лагер

Марбела, Испания

Кейт удари още веднъж стъклото с дръжката на пистолета и то най-сетне се строши и из кухнята се разхвърчаха остри парченца. Това изплаши и последните хора във фоайето и тя остана сама.

С помощта на дръжката тя разчисти стърчащите остри парчета по рамката на прозореца и се опита да стигне до металната тръба, с която Мартин бе залостил вратата. Протегна се, усети, че в ръката й се забиват стъкла, и се дръпна назад. Взе пистолета, пресегна се отново и този път стигна. Тръбата издрънча на пода.

Кейт избута вратата и се втурна към Мартин. Беше жив, но тялото му гореше. Тя го пипна по челото. По бузите му бяха избили тъмни петна. Имаше треска.

Кейт повдигна клепачите му. Очите му се бяха подбелили, виждаше се само млечножълтото на еклерите. Жълтеница. Чернодробна недостатъчност. Кои ли други органи бяха засегнати?

— Мартин? — повика го тя и го разтърси.

Той отвори очи, погледна я и се дръпна. После избухна в ужасна кашлица.

Кейт започна да тършува из джобовете му, търсеше кутийката с Орхидея. Нямаше я. Той се закашля отново и този път залитна и се опря на шкафа и Кейт видя кутийката — беше паднала зад него.

Отвори я бързо. Една таблетка. Погледна Мартин, който се бе превил и кашляше изтощено. Беше разпределил дозите на хапчетата, с надеждата да изкара по-дълго.

Двойните врати се отвориха и Кейт се завъртя. Беше Шоу, с чанта в ръка. Огледа Мартин и Кейт и възкликна:

— О, дявол го взел!

— Помогни ми да го изправим — каза Кейт и се наведе към Мартин.

— Свършено е с него, Кейт. Не можем да го изведем в подобно състояние.

Кейт взе бутилка вода и накара Мартин да изпие последната таблетка.

— Какъв е планът ти?

Той хвърли сака в краката й и Кейт видя, че вътре има още една имарийска военна униформа.

Шоу поклати глава.

— Мислех, че ще можем просто да излезем оттук. Може би — ако той беше в по-добро състояние. Кейт, имарийските войници не боледуват. Той просто ще изрисува и на трима ни по една мишена.

Мартин се опита да каже нещо, но от устата му излязоха само нечленоразделни звуци. Треската го бе изтощила.

— Ако беше добре, нямаше да е в тази сграда, нали? Какъв е планът?

— Ще следваме тълпата — оцелелите. Качваме се на чумния шлеп в Сеута, главния имарийски сортировъчен център…

— Какво? Трябва да се измъкнем от имарийците!

— Не можем. Оттук няма път навън. Подпалили са периметъра около бившата Орхидейна зона — на половин километър.

Кейт изведнъж си спомни за момчетата в стария град.

— И Стария квартал ли са запалили?

Шоу изглеждаше объркан.

— Не. Само отбранителния периметър около лагера. Превръщат го в нов център за обработка. Както и да е, до довечера огънят ще стигне стената, а шлепът ще е на пристана. Това е единственият начин да се измъкнем.

Кейт взе решение.

— Тогава се качваме на него.

Шоу отвори уста, но тя го прекъсна:

— Не те моля. В стаята ми има една раница. Знаеш ли къде е?

Той кимна.

— Донеси ми я. Там са резултатите от изследванията. После намери… — Трябваше да се опита да спре по някакъв начин развитието на болестта. За всеки друг вирус щеше да използва противовирусни средства и търпение. Но ако тази болест се държеше по същия начин както през 1918, Мартин страдаше от остра имунонедостатъчност. Собственото му тяло го атакуваше.

— Намери и кортикостероиди.

— Кортикостероиди?

— Таблетки. — Кейт се опита да си спомни някои европейски названия. — Преднизолон, кортизон, метил-преднизолон…

— Добре, схванах картината.

— И ще ни трябва храна. Ще го изведем, като започне товаренето. Ще кажем, че е пиян.

Шоу поклати глава.

— Това е ужасна идея. — Но я погледна внимателно, видя колко е сериозна, кимна, обърна се и тръгна. На вратата се обърна. — Залости вратата, докато ме няма. И пази тишина.