А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (89)

87.

ЦКЗ

Атланта, Джорджия

Пол Бренър влезе в контролния център на „Симфония“. В помещението цареше празнична атмосфера. На екрана премигваха две думи:

Един резултат

Разполагаха с нова генна терапия за Атлантската чума. Нова надежда.

— Действайте — нареди Пол. — Започнете разпространението чрез зоните. Прехвърлете данните на всички наши съюзници.

Изтича обратно по коридора и влетя в болничната стая.

Момчето лежеше неподвижно. Не се обърна да го погледне. Беше в безсъзнание.

„Но все още има време“, помисли си Пол.

Мъжът, който изскочи от тунела, беше толкова бърз, че Кейт не можа да реагира. Камау също. Автоматът на едрия негър издрънча на пода и двамата се сборичкаха и се блъснаха в една от стъклените музейни витрини.

Кейт пристъпи напред и вдигна пистолета.

Двамата се въргаляха и налагаха по пода. Кейт се мъчеше да се прицели в нападателя. Някъде дълбоко в съзнанието си знаеше, че е Шоу, но не искаше това да е истина. Веднъж вече бе страдала от предателството на човек, на когото се бе доверила, и се бе заклела, че няма да допусне това да се повтори. Шоу я бе спасил в Марбела. Но…

Нападателят се надигна над Камау, с нож в ръка. По мраморния под потече кръв. Камау се сгърчи няколко пъти и замря.

Нападателят се обърна към Кейт.

Шоу беше.

Кейт искаше да натисне спусъка, но не можеше да помръдне. Не можеше да го направи.

Шоу изтръгна пистолета от пръстите й.

— Не можеш да го направиш, Кейт. И се радвай за това.

Вратата се отвори и влезе Дориан Слоун. Четиримата мъже, които го последваха, се разпръснаха бързо и заеха позиции, двама до входа на тунела.

— Къде се загубихте, по дяволите? — попита ядно Шоу.

— Успокой се — отвърна небрежно Дориан. — Проблеми с превоза. — Огледа помещението. — Вейл? Къде е?

— В тунелите — отвърна Шоу.

Дориан кимна на двамата войници до тунела.

— Не — спря ги Шоу. — Има само един изход. — Извади от джоба си малка кутийка и натисна копчето. От тунела долетя тътнеж на взривове, като приближаваща се гръмотевица. Шоу се обърна към Дориан. — Е, вече няма нито един.

Дориан се усмихна.

— Радвам се да те видя, братче.

Дейвид чу експлозиите, преди да ги почувства с гърба си. Таванът рухваше.

С периферното си зрение виждаше Майло, проснат безжизнено на пода. Хвърли се към момчето и прикри тялото му със своето.

Около тях валяха камъни, тътенът бе оглушителен. Дейвид усещаше отпуснатото крехко тяло на Майло под своето. Дали момчето щеше да оцелее?

Поредният камък се стовари върху Дейвид и той трепна. И още един — върху крака му. Болката бе нетърпима, но той не помръдна. Остана неподвижен в очакване на края.

И краят дойде, но не беше какъвто смяташе. Внезапно го закри купол от светлина, който се изви нагоре и спря падащите камъни.

Но Дейвид все още не помръдваше.

Кейт изгледа Дориан.

— Няма да ти помагам. Вече се сдобихме с лека.

Усмивката на Дориан беше като на човек, който знае някаква важна тайна.

— О, Кейт, никога не ме разочароваш. Да не мислиш, че ми пука за лечението? Тук съм заради кода в главата ти.

— Нямам никакъв…

— Ще имаш. Ще си спомниш и тогава ще получим каквото ни трябва.

Един от хората на Дориан я сграбчи и я изведе от фоайето на музея.