А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (43)

41.

Имарийски сортировъчен лагер

Марбела, Испания

Кейт стоеше до прозореца на шестия етаж, от който се разкриваше гледка към територията на доскорошния курорт. Бяха ги настанили в най-близкия до морето небостъргач. Войниците бяха във втората сграда, а най-далечната и най-близко до портала бе натъпкана с трупове и умиращи. Мартин също беше там. Кейт се зачуди в коя ли група е — на умиращите или на умрелите? Загледа се нататък, към подножието на високата сграда, където пазачите пушеха, разхождаха се, смееха се и четяха списания.

Чакането бе изтощително, но нямаше какво друго да направи. Трябваше да изтърпи, докато настъпи подходящият момент. Имаше само една възможност.

Обърна се и седна на леглото. Погледна другата жена, която все така четеше, и я попита:

— Какво четеш?

— Тя.

— Тя?

Жената се претърколи на леглото и завъртя корицата към Кейт.

— „Тя: История на едно приключение“. Искаш ли да я прочетеш, когато я свърша?

— Не, благодаря — отвърна Кейт и добави полугласно: — Засега ми е писнало от приключения…

— Какво?

— Нищо.

Отдолу се чу рев на тежки камиони, Кейт скочи и погледна през прозореца. Почака, изпълнена с надежда, и наистина — караха нов товар. Имарийците непрестанно докарваха нови оцелели, вероятно от селските райони около Марбела. Изглежда, за момента бившата Орхидейна зона бе основната им сортировъчна база. На всеки няколко часа се появяваше нов конвой с хора, както болни, така и здрави, придружавани от войници. Настъпваше бъркотия. Няколко часа хаос. И ако това не бе желаната от Кейт възможност… Тя тръгна към вратата.

— Къде отиваш? След двайсет минути е проверката…

Кейт дори не спря да чуе продължението, а тръгна забързано към стълбите. На приземния етаж спря и се огледа за план на сградата. Дали щеше да намери това, което й трябваше? Какво щеше да каже, ако я спряха войници, или откриеха, че не си е в стаята? Проверяваха ги два пъти на ден и тя не знаеше какво ще направят, ако не им излезе бройката — досега не се бе случвало.

На регистратурата откри нещо, което можеше да й послужи. Табелка с име. Ксавие Мадена, курорти Варгас. Нямаше значение. Табелката й трябваше. Стигнеше ли се до проверка, значи вече щяха да са я разкрили.

Подмина магазина със сувенири и за свое облекчение откри, че по-нататък етажът е зает от ресторант. Прекоси потъналото в сумрак помещение, побутна двойната метална врата и се озова в кухнята. Миризмата бе тежка, почти нетърпима. Задържа дъх и продължи нататък. Беше твърде тъмно. Върна се, подпря вратата с едно столче и поднови търсенето.

Намери каквото й трябваше в ъгъла — униформа на готвач. Разгърна я — беше изцапана отпред със зелени и жълтеникави петна. Знаеше, че трябва да я среже, за да й свърши работа. Взе един нож от централната маса и се захвана за работа. Когато приключи, прикачи табелката на новата си униформа и провери крайния резултат в огледалото: бяла престилка, окачена на джоба табелка с някакво име, тъмна коса, завързана на опашка, хлътнали бузи и бледо лице. „Няма начин да се получи — мина й през ума. Въздъхна и прокара ръка по опашката. — Какво правя, по дяволите?“

Но нима имаше друга възможност? Върна се в предното помещение. Слънцето озаряваше преддверието и въртящата се врата. Двама войници стояха на пост от външната страна. „По-добре да сваля това и да се върна в стаята си.“ Но не можеше да се върне. Какво щеше да направи, ако я заловят? От друга страна, нима щеше да остави Мартин да умре, както умираше целият свят. Трябваше да рискува. Това бе единствената възможност.

Отиде до въртящата се врата и я бутна. Пазачите прекъснаха разговора си и я погледнаха. Кейт ги подмина забързано и те я повикаха. Тя погледна през рамо и им махна. Ускори крачка. Не твърде бързо, за да не буди подозрение. Дали щяха да я последват? Ако погледнеше още веднъж назад, можеше да се издаде.

С крайчеца на окото си забеляза нещо, което я стресна — ярки отблясъци върху водата. От стаята в хотела брегът не се виждаше. Тя забави крачка и погледна крадешком натам. Чудовищен бял кораб със сияещ корпус се приближаваше бавно и нямаше никакво съмнение накъде се е насочил — към Марбела. Приличаше почти на… круизен кораб, само дето на палубата му бяха монтирани огромни оръдия. Това ли бе чумният шлеп? На него ли щяха да качат всички оцелели — включително и нея? Трябваше да измъкне Мартин преди това нещо да е стигнало залива.

Недалеч пред нея, там, където бяха спрели камионите, вече се бе оформила опашка. Хора пристъпваха към масите, точно както бе станало с Кейт вчера. Щяха ли да пуснат отново речта на Дориан? Като лятното кино снощи по мръкване? Тази мисъл, кой знае защо, я разгневи и това поукрепи нервите й.

Тя се нареди зад мъж и жена — и двамата кашляха, докато пристъпваха към сградата.

Четирима пазачи разговаряха оживено помежду си и не обръщаха внимание на безкрайния поток болни, влизащ в сградата. Тъкмо когато Кейт наближаваше въртящата се врата един от пазачите я погледна, смръщи вежди и пристъпи към нея.

— Ей, какво…

Кейт посочи табелката с пръст и каза припряно:

— По работа.

И се пъхна през вратата. „По работа?“ Божичко, за малко да я заловят. Вратата се завъртя и я изхвърли във фоайето. Кейт почака докато очите й привикнат с мрака и се огледа.

Нищо не би могло да я подготви за това!

Едва не побягна обратно, но отзад напираха още хора.

Навсякъде имаше тела. Трупове, умиращи, плачещи, кашлящи… Това бе свят без Орхидея. И се случваше навсякъде из Южна Испания. Както и навсякъде по света — ако Пол Бренър бе прав. Колко ли бяха умрели през първия ден? Милиони? Милиарди? Не можеше да мисли за това точно сега — трябваше да се съсредоточи.

Беше видяла тълпата, която прииждаше насам, но нямаше представа колко хора има вътре. Само във фоайето бяха стотици. А колко ли имаше в сградата? Няколко хиляди? Имаше поне трийсет етажа. Никога нямаше да открие Мартин.

Прекоси тичешком фоайето и се заизкачва по стълбата. Ако бяха решили да взривят сградата, кога щяха да го направят?

Стълбището бе сравнително празно. На кой етаж да се качи?

На долното ниво се отвори врага и един войник извика:

— Спри!

Кейт се надвеси, погледна го за миг, после хукна нагоре. Отвори вратата на четвъртия етаж и…

Коридорите бяха пълни с хора: едни лежаха, други седяха, много вече бяха мъртви. Една жена я сграбчи за бялата престилка.

— Дошли сте да ни помогнете!

Кейт поклати глава и се дръпна, но към нея се приближаваха други, всички говореха едновременно.

Вратата зад нея се отвори и пазачът пристъпи вътре с насочен автомат.

— Ей, ти! Обърни се. Всички: отдръпнете се от нея!

Хората около нея се пръснаха.

— Какво правиш тук? — попита войникът.

— Аз… вземам проби.

Войникът изглеждаше объркан. Приближи я и погледна табелката. Фалшивата табелка. Объркването му премина в изненада.

— Обърни се! Ръцете на тила!

— Тя е с мен — обади се втори войник, който тъкмо се бе приближил откъм стълбището. Беше по-висок и по-мускулест от първия и й се стори, че долавя лек британски акцент.

— Кой си пък ти, по дяволите?

— Адам Шоу. Дойдох с конвоя от Фуенгирола.

По-ниският войник разтърси глава, сякаш се опитваше да си проясни мислите.

— Тя има фалшива табелка.

— Разбира се, че ще е фалшива. Да не искаш хората да знаят коя е? Мислиш ли, че са виждали истински имарийски идентификационни карти?

— Аз… — Войникът погледна Кейт. — Трябва да докладвам за това.

— Ами давай. — По-високият пристъпи зад него, улови бързо главата му с две ръце и я завъртя толкова рязко, че се чу изхрущяване. Войникът рухна на пода, а хората се отдръпнаха изплашени. Кейт остана сама със загадъчния непознат.

Без да сваля поглед от нея, той каза:

— Доктор Уорнър, беше много глупаво да дойдете тук.