А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (51)

49.

Оперативна база на „Имари“ в Сеута

Северно Мароко

Майор Рукин си наля голяма доза уиски, изпи го на един дъх и рухна на стола до леглото. Разкопча бавно куртката си, хвърли я на пода, наля си втора чаша и я гаврътна като първата. Денят бе дълъг, но Рукин се надяваше, че за последен път си има работа с тези проклети варвари отвъд стените. Май се бяха отървали от тях. Да избият всички щеше да е перфектно, но избиването на повечето и пленяването на останалите бе също толкова добре. Базата изпитваше постоянна нужда от работници. И като стана дума… къде ли беше тя? Денят бе дълъг и напрегнат.

Той си свали и фланелката, хвърли я на стола, наля трета чаша, като този път разплиска уиски по пода, изпи я и се наведе да си развърже обувките. Краката му бяха подути, но неприятното усещане отслабваше, докато алкохолът постепенно вземаше връх.

На вратата се почука силно.

— Кой си?

— Камау.

— Влизай.

Камау отвори вратата, но не влезе. Зад него стоеше висока стройна жена, която Рукин не бе виждал досега. Чудесно. Ново момиче. Камау се бе справил добре — жената бе по-възрастна от досегашните му компаньонки, но той бе в настроение за нещо различно. Разнообразието е пиперът на живота. В тази жена определено имаше нещо. В позата й. Очите — прями, без намек за покорност. Уверени. Без страх. Щеше да се научи.

Рукин се надигна.

— Тази става.

Камау кимна леко, побутна жената навътре и затвори вратата зад нея.

Младата жена погледна майора, без да си дава труда да оглежда просторното помещение.

— Знаеш ли английски?

Тя смръщи вежди и поклати едва забележимо глава.

— Ами да, защо ли въобще питам, като ви знам що за стока сте всичките. Няма значение. Ще го направим в пещерен стил. — Той вдигна ръка, даде й знак да остане права, застана зад нея, смъкна роклята от раменете й и си разкопча панталона.

Роклята се свлече на пода и той я завъртя, за да я огледа…

Не беше това, което очакваше. Имаше мускулесто тяло. Твърде мускулесто, краката й и долната част на гърдите бяха нашарени от белези — рани от ножове, някои огнестрелни, други… може би от стрели? Отвратително. Точно сега не му трябваха спомени от битки. Той поклати глава, отиде при бюрото и протегна ръка към радиостанцията. „Ще я върна долу.“

Усети една силна ръка на рамото си и се обърна стреснато. Видя очите й. Злонамерени очи. Увереността й се превърна в огън. Дали беше разбрала, че се е отказал от нея? Рукин я огледа отново.

На лицето й разцъфна усмивка… и в същия миг тя замахна и заби юмрук в корема му, точно под диафрагмата, с което моментално му изкара въздуха. Той падна на колене и изпъшка. Опита се отчаяно да си поеме дъх, но тя го изрита отляво, точно под ребрата, запокити го на една страна и от устата и носа му хвръкнаха пръски алкохол. Част от уискито се спусна назад в гърлото му, той се задави и едва не повърна. Давеше се в тази огнена течност. Имаше чувството, че коремните му мускули са се превърнали в нажежено желязо.

Тя го прекрачи внимателно, без да сваля поглед от него. На устните й танцуваше унесена усмивка, очите й бяха присвити.

„Тази мръсница наистина се забавлява. Ще ме гледа как умирам“ — помисли си Рукин. Обърна се и запълзя по пода. Ако можеше поне за миг да си поеме въздух, щеше да извика за помощ. Може би ако се добереше до вратата…

Кракът й се стовари върху гърба му, удари тялото му в пода и носът му се счупи. Едва не изгуби съзнание.

Усети ръцете й около раменете си да извиват китките му нагоре, но кракът й оставаше притиснат в гърба му. Опитваше се да го разкъса на две. Рукин искаше да изкрещи, но от гърдите му не се изтръгна нито звук, само животинско стенание. Ставата на дясното му рамо изпука и вълната от болка го заля с нова сила. Щеше да припадне, ако изпитото уиски не притъпяваше болката и не го държеше в съзнание. Другата му ръка също изпука и жената ги изтегли назад под неестествен ъгъл.

Рукин я чу да се върти около него и си помисли, че не би имал нищо против да му вземе пистолета. Но вместо това чу резкия звук от размотаване на скоч и след секунди тя завърза китките му зад гърба му. Всяко докосване пращаше нови вълни от болка.

Почти бе успял да си възстанови дишането и тъкмо се готвеше да извика, когато тя покри устата му с лепенка и я усука няколко пъти около главата му. Омота и краката му в глезените и коленете, след това го вдигна с неочаквана лекота и го захвърли към стената. Болката бе ужасяваща, беше почти невъзможно да диша през счупения си нос, да изтърпи натиска на изкълчените си ръце в стената.

Тя го погледа известно време, после се върна с небрежна походка при бюрото. Голото й мускулесто тяло се извиваше гъвкаво при всяка крачка. Погледна бутилката уиски, после извади пистолета от кобура.

„Направи го“ — помисли си той.

Тя извади пълнителя и дръпна затвора назад. Отвътре не излетя патрон. Рукин никога не вкарваше патрон в цевта. Тя пъхна отново пълнителя и зареди пистолета.

„Направи го.“

Тя остави пистолета на бюрото, кръстоса крака и втренчи поглед в него.

Рукин крещеше през тройния пласт лепенка, но тя не му обръщаше внимание. Взе радиостанцията, завъртя копчето за смяна на канала и го доближи до устните си.

— Огънят прочиства всичко.

Изминаха няколко минути. В далечината Рукин чу мощна експлозия, после още една и още една, като тътен на гръмотевици. Щурмуваха стените.