А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (26)

24.

Районът на Стария град

Марбела, Испания

Кейт мразеше тунели. Каменните стени бяха влажни и през цепнатините сякаш изтичаше черна слуз. Завоите бяха твърде много, за да им запомни бройката. По някое време попита шепнешком Мартин дали знае къде отиват, но той я скастри полугласно да мълчи, от което тя предположи, че не знае. Какво друго им оставаше? Мартин осветяваше пътя пред тях с фосфоресцираща пръчка, която даваше светлина колкото да не си удрят главите в неравния таван.

Стигнаха овално помещение, от което тръгваха тунели в три посоки. Мартин спря и доближи пръчката до лицето й.

— Гладна ли си?

Кейт кимна. Мартин свали раницата, извади протеиново блокче и шише вода.

Кейт сдъвка блокчето, преглътна го и след като изплакна уста, попита тихо:

— Нямаш представа къде отиваме, нали?

— Да. Дори не зная дали тези тунели стигат някъде.

Кейт го погледна с любопитство.

Мартин остави пръчката на земята между тях и отпи от шишето.

— Като в повечето стари средиземноморски градове хората са се сражавали хилядолетия с нашественици, опитващи се да завладеят Марбела. Гърци, финикийци, картагенци, римляни, мюсюлмани. И още и още. Марбела е била плячкосвана стотици пъти. Знаех, че старите търговски къщи в центъра имат тунели, предназначени за бягство. Богатите са ги използвали, за да избегнат лошите неща, които се случват, когато градът падне в ръцете на неприятеля. Някои тунели са само скривалища. Други водят извън града, но се съмнявам този да е такъв. В най-добрия случай имат връзка с каналите. Важното е, че поне засега тук долу сме в безопасност.

— Имарийците няма ли да претърсят и тунелите?

— Не мисля. Ще обискират къщите, но не повече. Търсят хора, които могат да им създават проблеми. Предполагам, че най-неприятното, което можем да срещнем тук, ще са плъхове или змии.

При мисълта за скрита в тъмното змия, която пълзи към нея, Кейт потрепери и протегна умолително ръце.

— По-добре ми спести тези подробности!

— Извинявай. Още храна?

— Не, благодаря. Сега какво ще правим? Колко дълго ще чакаме?

Мартин се замисли.

— Ако се съди по размерите на Марбела, около два дни.

— Какво става горе?

— Събират всички на сортировъчния пункт.

— Сортировъчен пункт?

— Първо ще отделят умиращите и деградиращите от оцелелите. После оцелелите имат избор. Да приемат властта на имарийците или да откажат.

— Ако откажат?

— Връщат ги при умиращите и деградиращите.

— Какво ще стане…

— Имарийците ще евакуират цялото население. Ще натоварят всички на чумните шлепове. Но ще пристигнат само хората, приели тяхната власт — дали обет за вярност. — Вдигна светещата пръчка към лицето й. — Кейт, това е важно. Ако ни заловят по пътя и се изправиш пред избор, приеми властта им. Обещай ми, че ще го направиш.

Кейт кимна.

— Това са само думи. Най-важното е да оцелееш.

— И ти ли ще им дадеш обет?

— За мен е различно, Кейт. Те знаят кой съм. Ако ни заловят, трябва да се разделим.

— Но ще им дадеш обет.

— На мен никой няма да ми го предложи. — Мартин се закашля мъчително, като заклет пушач. Кейт се зачуди колко ли прах има в тунела. Той поклати глава. — Веднъж вече се присъединих към тях. Това бе най-голямата грешка в живота ми. Така че за мен е различно.

— Това са само думи — припомни му Кейт.

— Печелиш — промърмори той. — Трудно е за обясняване…

— Опитай. — Кейт отпи от шишето. — И без това трябва да убием малко време.

Мартин се закашля отново и тя каза:

— По-добре да излезем на чист въздух.

— Не е от въздуха. — Мартин бръкна в раницата, извади малка бяла кутия, отвори я и лапна една таблетка. На таблетката бе изрисувано трилистно цвете с червеникав пръстен в средата. Орхидея.

Кейт го погледна стъписано.

— И ти ли…

— Нямам имунитет. Не исках да ти го казвам. Знаех, че ще се тревожиш. Ако ни заловят, ще ме тикнат в лагер и там ще умра. Ако се случи, ти ще трябва да довършиш моите изследвания. Ето. — Той извади от раницата малък бележник и й го подаде.

Кейт го остави незаинтригувано до себе си.

— Колко таблетки са ти останали? — попита.

— Достатъчно — отвърна безизразно Мартин. — Не се безпокой за мен. Сега се постарай да си починеш, поемам първата смяна.