А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (38)

36.

Оперативна база на „Имари“ в Сеута

Северно Мароко

Майорът изведе Дейвид от сградата, където се помещаваха затворническите килии, и го преведе през широкия площад отпред. Тук имаше някакви постройки като за добитък и Дейвид чу отвътре шумове, които не можеше да определи точно.

Майорът, изглежда, забеляза интереса му и каза:

— Варварите чакат лодкаря.

Дейвид се зачуди какво ли може да значи това. В гръцката митология „лодкарят“ превозваше душите на мъртвите през река Ахерон към подземния свят. Реши да не обръща внимание на думите на майора. Имаше по-важни загадки за разгадаване.

Извървяха в мълчание останалата част от пътя и влязоха в голяма сграда в центъра на вътрешния град.

Дейвид хвърли бърз поглед на кабинета на майора. Не искаше да изглежда твърде любопитен, но няколко неща му направиха впечатление. Беше доста голям. Това без съмнение бе кабинетът на началника на базата. Освен това бе почти пуст. Дори тапетите бяха смъкнати от стените и освен малко имарийско флагче на бюрото и въртящия се стол зад него видя само два сгъваеми стола пред бюрото.

Майорът се настани на своя стол, извади от горното чекмедже цигари и бързо запали една с кибрит. Задържа клечката запалена и погледна Дейвид.

— Пушиш ли?

— Отказах ги след началото на епидемията. Мислех, че ще свършат само след няколко седмици.

Майорът размаха клечката да я угаси и я пусна в пепелника.

— Радвам се, че не съм проявил подобна предвидливост.

Дейвид не бързаше да седне — искаше да поддържа известна дистанция между двамата. Отиде до прозореца и погледна навън. Надяваше се майорът да заговори пръв и да му подскаже какво възнамерява да прави.

Майорът издуха облак дим и заговори бавно, сякаш претегляше всяка дума:

— Аз съм Александър Рукин. Полковник…

„Добър е — помисли си Дейвид. Право на въпроса. — Но с какво разполагам засега?“ Стаята. Майорът — нима беше командир на цялата база? Малко вероятно. Дейвид обаче изпитваше увереност, че в района няма друг старши офицер.

— Казаха ми, че командирът на базата ще бъде уведомен за присъствието ми, ако установим връзка.

— Може и да е бил. — Рукин дръпна от цигарата.

Дейвид усещаше, че нещо се променя. „Да не би да е променил намерението си?“

— Той е в Южна Испания и ръководи нахлуването. Прехвърли там почти всички. Тук сме едва шепа хора. Полковник Гарот, който бе шеф на базата, отпътува за отвъдното преди два дни. Глупакът му с глупак взе всичко твърде сериозно, обикаляше лично наблюдателните кули и стените. Един берберски снайперист му видя сметката. Предполагаме, че се е спотайвал сред хълмовете, затова пратих там патрули. И дронове по периметъра. Сега трябва да знам защо си тук.

Да, Рукин му подхвърляше незначителни сведения с надеждата Дейвид да отвърне, да му разкаже истината за себе си, да допусне грешка.

— Тук съм по работа.

— Каква?

— Секретна — продължи Дейвид и се извърна към него. „Колко ли време още имам? Може би час преди да надуши, че го мамя“. — Обади се горе. Ако си оторизиран, ще ти кажат.

— Знаеш, че не съм.

— И защо?

— Експлозията. — Рукин видя изненадата на лицето му. — Не знаеш ли?

— Очевидно не.

— Някой взриви ядрено устройство в щаба на „Имари“ в Германия. Засега не се знае кой го е направил.

Дейвид наистина не успя да скрие изненадата си. Но това бе възможността, от която се нуждаеше.

— Бях… откъснат от централата, без средства за комуникация.

— И къде?

Ето го и теста.

— В Ресифе.

Рукин се наведе напред.

— В Ресифе няма оперативен център на Часовникова кула.

— Щяхме да го създадем, ала започна чистката на аналитиците. След това удари чумата. Едва успях да се измъкна. Оттогава съм на специална мисия.

— Интересно. Това е много любопитна история, полковник. Ето обаче как стоят нещата: ако не ми кажеш кой си и защо си тук още сега, ще те върна в килията, докато проверя самоличността ти. Защото ако не го направя, гори моят задник.

Дейвид втренчи поглед в него.

— Прав си. Но нали знаеш старите навици. Когато ти кажат, че нещо е секретно. Май твърде дълго съм бил агент на Часовникова кула. — След това му разказа историята, която обмисляше още откакто бе минал през първата врата. — Тук съм, за да помогна за безопасността на базата. Знаеш колко е важна Сеута за каузата. Аз съм Алекс Уелс. Ако щабът е разрушен, трябва да има някой от специални операции, който да потвърди самоличността ми.

Рукин записа нещо в бележника си.

— Ще трябва да те задържа под стража, докато проверя. Нали разбираш, полковник?

— Разбирам — отвърна Дейвид. „Спечелих малко време.“ Щеше ли обаче да е достатъчно, за да се измъкне оттук? Сега най-важното бе да открие Кейт. Но за целта се нуждаеше от информация.

— Имам една… молба. Както казах, бях откъснат. Бих искал да се запозная с текущата обстановка. Всичко, което не е засекретено, разбира се.

Рукин се облегна назад и за пръв път не изглеждаше толкова напрегнат.

— Говори се, че Дориан Слоун се е върнал. Бил задържан пред комплекса в Антарктида. Носел куфарче. Глупаците го отнесли в щаба и там избухнало. Дарвинизъм в действие, ако питаш мен.

— Какво е станало със Слоун?

— Това е най-странната част. Носят се слухове, че по време на разпита убил един пазач и разкъсал гръкляна на председателя Сандърс. А след това, представи си — те го убили. Два изстрела в главата, от упор. Час по-късно той пак излязъл от комплекса. Със съвсем ново тяло — с всички негови спомени. Без драскотина.

— Невъзможно…

— И още как. Имарийците нямат търпение да обгърнат личността му с митичност. И се получава. Около него вече се създава вътрешен култ. Краят на дните, месия, познатите брътвежи… тук, в Сеута, и навсякъде, където се вее имарийското знаме. Отвратително.

— Не си ли от вярващите?

— Вярвам, че целият свят се върти около отходния канал и „Имари Интернешънъл“ е единственото лайно, което плува.

— Тогава… да се надяваме, че няма да потъне. Майоре, малко съм изморен от премеждията.

— Сигурно.

Рукин повика двама войници и им нареди да отведат Дейвид в едно помещение и да го поставят под денонощна охрана.

 

 

Александър Рукин загаси цигарата и загледа текста пред себе си.

Вратата се отвори и влезе неговият заместник-капитан Камау.

Високият африканец заговори бавно, с нисък глас:

— Вярвате ли на приказките му, сър?

— Да бе. Все едно да вярвам, че Земята е плоска. — Рукин запали нова цигара и втренчи очи в пакета. Бяха му останали три.

— Кой е той?

— Нямам представа. Но е важен. Професионалист. Може да е от нашите, може да е и от техните.

— Искате ли да се заема с него?

— Ако бъдеш така добър. — Рукин му подаде документа. — И го постави под усилена охрана. Постарай се да не вижда повече от това, което могат да видят съюзниците от въздух.

— Разбрано, сър. — Камау прегледа документа. — Подполковник Алекс Уелс?

Рукин кимна.

— Не зная дали името не е измислено, но доста напомня за Артър Уелсли.

— Уелсли?

— Принцът на Уелингтън. Разгромил Наполеон при Ватерлоо. Няма значение.

— Ако е самозванец, защо не го тикнем отново в килията? Да го разпитаме?

— Ти си добър войник, Камау, но не те бива в шпионажа. Трябва да разберем с какво си имаме работа. Може да ни отведе при по-голямата риба или да ни разкрие важна операция. Понякога използваш малката риба за примамка.

Майорът загаси цигарата. Харесваше играта на чакане.

— Доведи му жена. Виж дали няма да е по-разговорчив с нея. — Погледна отново пакета. — И ми донеси още цигари.

— В продоволствения магазин свършиха още вчера, сър. Но чух, че лейтенант Шоу снощи спечелил няколко кутии на карти.

— Наистина? Жалко, че са ги откраднали. Някои хора не умеят да губят.

— Ще се погрижа за това, сър.

 

 

Дейвид разтърка уморено очи. Беше сигурен в две неща: че майор Рукин не е повярвал в легендата му и че няма как да си пробие път навън със сила. Реши да си почине, а след това да си опита късмета с охраната на вратата. А после — каквото се получи.

На вратата се почука и това прекъсна вътрешния му диалог.

— Влизай. — Дейвид се изправи.

Влезе слаба чернокоса жена с мургава кожа и затвори вратата.

— Поздрав от майор Рукин — каза тя тихо, без да вдига очи към него.

Наистина бе красива. Колкото повече я гледаше, толкова повече я харесваше.

— Можеш да си вървиш.

— Моля ви…

— Върви си — рече настойчиво Дейвид.

— Моля ви, господине. Ще имам проблеми, ако ме върнете.

Кой знае защо, Дейвид си представи как момичето се покатерва върху него, след като заспи, и му забива нож в гърлото. Не можеше да поеме този риск.

— Аз пък ще имам проблеми, ако останеш. Върви си. Няма да повтарям повече.

Тя излезе, без да каже нито дума.

Ново почукване, този път по-настойчиво.

— Казах, че не…

Вратата се отвори и на прага застана висок африканец. Кимна на двамата пазачи, влезе и затвори вратата.

Една-единствена фраза мина през ума на Дейвид. Край на играта.

— Камау — прошепна той.

— Здрасти, Дейвид.