А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (41)

39.

Оперативна база на „Имари“

Северно Мароко

Дейвид се събуди от втората по сила аларма, която бе чувал в живота си. Най-силната беше през 2003 в Лангли, Вирджиния — мегафон до главата му, по който му креснаха да стане и веднага да излезе навън. Беше по време на обучението му в лагера на ЦРУ и малко след това ги оставиха полуголи в горите на Северна Вирджиния.

„В гората има шестима снайперисти. До здрач трябва да стигнете лагера. Куршумите им са с цветна боя и ако я има върху вас, нямате място в лагера.“

Изхвърлиха ги в движение от един пикап. Е, Дейвид успя да стигне до лагера, без да го „прострелят“.

Оттогава никога не спеше по бельо, ако се изключеше един-единствен случай, момент на слабост, когато си позволи да се разсее — в Гибралтар, с Кейт.

В коридора се чуха стъпки и той зае позиция в дъното на помещението, диагонално срещу вратата, готов да нападне влезлия. Дали Рукин го беше разкрил? Стаята подслушваше ли се? Може би Рукин беше чул всичко.

Бравата щракна, но вратата не се отвори. Две черни ръце се показаха в процепа, с разтворени длани.

— Камау съм — чу се шепот.

— Влизай. И затвори вратата — каза Дейвид и застана до стената зад вратата.

Камау влезе и затвори. Вече се бе ориентирал къде би трябвало да е Дейвид и се обърна към него.

— Нападнаха ни.

— Кой?

— Не знаем. Майорът нареди да те повикам.

Дейвид го последва в коридора, където бе пълно с въоръжени мъже, тичащи към отредените им постове. Никой не им обръщаше внимание.

Излязоха. Навън кипеше трескава активност. Дейвид понечи да спре и да се опита да прецени тактическата обстановка, но Камау го подкани да бързат и се затича към високата сграда.

Изкачиха се по стоманеното стълбище и Камау го улови за ръката преди последната площадка.

— Те не знаят какво става. Той те подозира.

Дейвид кимна и го последва в командния център.

Мястото надхвърляше и най-смелите му представи. Имаше осем страни, като четири от стените представляваха прозорци, от които се виждаха всички посоки на лагера. На другите четири бяха монтирани монитори с карти и данни, които Дейвид не разбираше.

В центъра двама техници се бяха навели над пулт с още компютърни екрани. Малко зад тях имаше висок стол, на който бе седнал майорът.

— Задействайте четвърта и пета батарея. Огън по тяхна преценка. — Обърна се към Дейвид. — Знаел си за това.

— Дори не зная какво е това.

— Самолетите пуснаха товара си — докладва един от техниците.

Майорът не откъсваше поглед от Дейвид.

На друг прозорец се видя как зенитните оръдия завъртяха дула и откриха огън в нощта. В небето блеснаха ярки светлини и отекнаха експлозии. Останките на нападащите самолети се посипаха в морето.

— Седем цели, и седемте свалени — докладва вторият техник.

Дейвид беше учуден. Не познаваше добре работата на зенитните установки, но тези тук, изглежда, бяха снабдени с най-модерни средства за насочване.

Базата не можеше да бъде разрушена от въздуха.

Техникът, който насочваше оръдията, натисна няколко пъти едно копче на пулта пред себе си и докладва:

— На радара е чисто. Групата е била една.

Майорът се изправи и отиде до прозореца.

— Видях само седем експлозии. Защо нямаше взривове в лагера? Да не би ракетите да са ни пропуснали?

— Не стреляха по нас, сър.

През западния прозорец се виждаше над водата да се вдига стълб от огнени пръски.

— Какво е това, по дяволите? — попита Рукин.

Техниците се наведоха над компютрите.

— Сър, мисля, че не ние сме били целта. Според мен те пуснаха мини в пролива. Предполагам, че парче от някой самолет е засегнало една от мините.

Майорът стоеше, загледан към пролива, където бяха избухнали останките от самолета.

— Свържете ме с флотилията на председателя. Трябва да променят курса. — Майорът се обърна и махна на Камау и Дейвид да се махат.

Излязоха навън и Дейвид за втори път имаше възможност да огледа постройките, в които държаха пленниците, явно натъпкани като сардини в консерва. Сигурно бяха поне две-три хиляди. „Варварите чакат лодкаря“ — бе казал Рукин. Кой би могъл да направи това?

Изминаха обратния път до жилищната част в мълчание. Пред стаята Дейвид спря и се обърна към Камау.

— Какво беше това?

— Ескадрила на Кралските британски сили. Не се бяха появявали от месеци. Опитаха се да ударят базата малко след началото на епидемията, преди имарийците да изгорят града и да разположат силите си. Предполагахме, че британците са останали без гориво.

— Защо хвърлиха мините?

— Дориан Слоун плава насам. Той води главния имарийски флот на север. Смятат да завладеят Европа. Предполагам, че британците минират пролива, за да го отрежат от Средиземно море.

— На колко път е Слоун?

— Главният флот е на няколко дни оттук. Току-що видях съобщение, че Слоун се е отделил с по-малък и по-бърз отряд. Може да пристигне още тази нощ.

Дейвид кимна. Слоун. Тук. Превземането на Сеута преди да дойде можеше да спаси живота на повече хора, отколкото Дейвид би могъл да си представи — ако успееше да убие или залови Слоун. А току-що бе видял как може да стане това.

— Какви са тези оръдия?

— Електромагнитни — отвърна Камау.

— Невъзможно.

— Идват от секретна изследователска програма на „Имари“.

Дейвид знаеше, че американската армия експериментира с електромагнитни технологии, но оръжия, основаващи се на този принцип, все още нямаше в активна употреба. Основният проблем бе енергията. Електромагнитните оръжия използваха огромни количества електричество, за да изстрелят снарядите със свръхзвукова скорост — над шест хиляди и двайсет километра в час.

— Откъде черпят енергия?

— Разполагат със специална слънчева инсталация, няколко големи огледала близо до залива.

— Обхват?

— Не съм сигурен. Зная, че по време на завладяването на Южна Испания стреляха по цели в Марбела и дори Малага — над сто километра оттук.

Невероятно. Оръдията в Сеута можеха да разрушат всеки приближаващ се флот, дори цялата имарийска армия в Южна Испания. А дали не можеха да ги използват за…

Камау, изглежда, разгада мислите му.

— Дори да поемем контрола над кулата, оръдията не могат да бъдат насочвани вътре в базата.

Дейвид кимна, после попита:

— Кои са конниците?

— Оцелели от чумата. Бербери. С разпада на цивилизацията очевидно са се върнали към културните си корени. Информацията ни за тях е ограничена.

— Колко са?

— Не зная.

Дейвид се опита да сглоби някакъв план.

— Рукин. Какво представлява?

— Жесток. Компетентен.

— Пороци?

— Само пушене и… жени.

Дейвид свали куртката с имарийските отличителни знаци. Беше се сетил за жената, която го навести в стаята, и почти веднага образът й бе заменен с този на Кейт. Опита се да го прогони, но трябваше да знае… Беше рисковано и все пак Дейвид зададе въпроса, който го измъчваше, откакто бе пристигнал в Сеута.

— Виждал ли си съобщения за една жена на име Кейт Уорнър?

— Хиляди. Тя е най-търсеният човек на света.

Дейвид едва не потрепери. Не беше очаквал това.

— Търсена от кого?

— От всички. От „Имари“, от Орхидейния съюз.

— Предполагаемо местонахождение?

— Имарийците не знаят. Или поне не издават какво знаят.

Дейвид кимна. Може би Кейт беше жива. Надяваше се, че се крие някъде далеч от лапите на „Имари“. Дори да тръгнеше да я търси, едва ли щеше да я намери. А тук го чакаше работа.

— Добре, искам да ми намериш цивилни дрехи. И най-добрия кон, който откриеш.