А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (60)

58.

Северно Мароко

— Сър, благодаря ви, че ме спасихте — промълви пилотът.

— Няма какво да го обсъждаме. Държа на хората си.

Дориан откъсна парче препечено на жаравата месо и го опита.

Известно време двамата се хранеха мълчаливо — докато месото свърши.

— Напомня ми за времето, когато ходех на излети с баща ми — подхвърли пилотът.

Дориан би предпочел да не слуша тези глупави брътвежи. Погледна отново раната на пилота, недвусмислените признаци за развиваща се инфекция. Без съмнение щеше да си изгуби крака… ако доживееше до сутринта. Ала тази мисъл го накара да се върне към разговора.

— Баща ми не си падаше много по къмпингуването.

Пилотът понечи да отговори, но Дориан продължи:

— Той беше военен и ужасно се гордееше с това. Гледаше на „Имари Интернешънъл“ като на клуб, на социално обвързване. Едва по-късно това се превърна в мания. Почти единственото, което правехме заедно, бе да ме води на военни паради. Да гледаме войниците на кайзера строени в редици или как маршируват под звуците на музиката.

— Невероятно, сър. Още тогава ли знаехте, че искате да бъдете войник?

Дориан го бе казал на баща си в онази вечер. „Татко, искам да марширувам отпред. Моля те, купи ми тромпет. Ще бъда най-добрият тромпетист в армията на кайзера.“ Прераждането му в тръбите бе премахнало раните по краката и гърба му, но той все още си спомняше колко много го би баща му онази вечер. „Дитер, ето какво прави светът с тромпетистите.“

— Да. Знаех го още тогава. Войник…

Но кога от знание това бе станало реалност? През онзи ден от 1986-а, когато излезе от тръбата. Той беше различен. Беше Арес. Наистина. Сега вече това бе съвсем ясно. Но…

— Чакайте, сър. Армията на кайзера ли казахте?

— Точно така. Това е дълга история. А сега се завий и да поспим. Това е заповед.

Дориан остана буден почти през цялата нощ и успя да поспи едва два часа, но когато се събуди, се чувстваше невероятно ободрен. Първите лъчи на слънцето озаряваха небето на изток и тук-там гората вече се пробуждаше за живот.

Дориан се събуди с нова мисъл в главата. Как ли не му бе хрумнало досега? Трябваше да действа бързо, ако искаше да има поне някакви шансове за успех.

Приближи се до пилота. Мъжът дишаше на пресекулки. От раната му продължаваше да се стича кръв, под крака му се бе образувала черна локва. От време на време потрепваше.

Дейвид се отдалечи, седна на един камък и остана там известно време, заслушан в звуците на гората. След като вече бе сигурен за посоката, стана, провери пистолета и тръгна.

От храстите Дориан виждаше двама бербери. Единият спеше на земята, другият, вероятно по-старши, в палатка. Сигурен бе, че са само тези, защото наблизо бяха завързани само два коня.

До димящия огън бе захвърлено голямо мачете. Дориан предпочиташе да използва него. Гърмежите можеха да привлекат ненужно внимание. Двама спящи бербери нямаше да го затруднят.

Дориан смуши коня и се понесе през гората. Когато стигнеше в бивака, първо щеше да се свърже по телефона и да премести напред часа за евакуация. Колко бързо щяха да могат да ги откарат конете там? По-важният въпрос бе — колко още щеше да изкара пилотът? Нямаше начин да знае отговора. Но все пак конете бяха още един шанс за него. Смуши отново коня и животното забърза. Вторият кон — Дориан го теглеше за юздата — ги следваше покорно. Удивителни животни.

Когато стигна бивака, скочи от коня още преди той да спре.

— Ей. Ставай!

Огледа се за сателитния телефон.

Пилотът не отговори.

Дориан спря. Не! Обърна се. Знаеше какво ще види, но въпреки това изтича при своя другар. Опря два пръста на шията му. Кожата беше студена, нямаше пулс и въпреки това той се взря в изцъклените очи.

Завладя го гняв. Едва не изрита трупа. Искаше да го халоса с юмрук в лицето — задето бе умрял, задето го бе забавил толкова време, за… всичко.

Скочи рязко, конете се уплашиха и се дръпнаха. Глупави вонящи животни! Обърна се да ги удари, но бяха далече от него. Щеше да язди единия, докато го убие, после щеше да постъпи по същия начин и с втория.

Взе телефона.

— Тук щабът.

— Дайте ми капитан Уилямс.

— Идентифицирайте се.

— Кой си ти бе? Колко погрешни обаждания получавате от този номер? Дай ми Уилямс, инак ще те разпоря до пъпа веднага щом се измъкна от тази дупка!

— М-момент, с-сър.

Изминаха две секунди.

— Уилямс…

— Промяна в програмата. Ще ви чакам два часа по-рано.

— Можем да сме там едва…

— След по-малко от час! И нито минута закъснение. Ако ми се наложи да ви чакам, с теб е свършено, ясно?

Чу капитана да крещи на пилотите да побързат, после разтрепераният му глас каза:

— Ние… ще бъдем там, сър.

— Момичето…

— Ще се погрижим и за нея…

— Отървете се от нея.

— Искате да…

— Не ме интересува къде ще иде, но по-добре да я няма там, като си дойда.

Прекъсна връзката. Обърна се към по-близкия кон и го изрита с всичка сила.