Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (78)

Полунощ е. Тъмно е

Стоях до паметника на падналите в Испано-американската война, отново сам, след като малката ми кантора, невзрачната ми секретарка и колата ми стар модел се изпариха във въздуха.

Слава богу, все още си имах прекрасна кантора с мраморна вана, най-красивата жена на света и златна колесница — във Вавилон.

Това бе утешителната награда.

— Сине! — чух един глас да кряска иззад надгробните плочи. — Сине!

Познах гласа. Беше майка ми. Притича към мен. Дъх не й беше останал.

— Какво правиш тук? — стъписах се аз.

— Знаеш, че в петък винаги идвам на гроба на баща ти и мой съпруг, когото ти уби. Знаеш го. Защо питаш?

— Полунощ е — изтъкнах. — Тъмно е.

— Знам — отвърна ми тя. — Но покойниците знаят ли го? Не, не го знаят. Просто поостанах малко повече от обикновено. Но ти защо си тук? Вече изобщо не идваш при баща си.

— Дълга история.

— Все още ли си частен детектив и преследваш хора с лоши сенки? Кога ще ми върнеш парите, дето ми ги дължиш? Копеле недно!

Понякога мама обича да ме нарича копеле.

Свикнал съм й.

— И като си тук, иди да кажеш нещо на човека, когото уби. Помоли го за прошка — тросна ми се тя и ме помъкна към татковия гроб.

Стоях пред гроба му и ми се искаше да не бях хвърлял червената топка на платното, когато бях на четири години и си играех с него в един неделен следобед през 1918 година, и той да не се беше спускал след нея, и да не беше изскочил точно пред онази кола, и да не беше полепвал по решетката. Наложи се погребалният служител да го изстъргва от там.

— Съжалявам, татко — казах.

— И така трябва — додаде майка ми. — Какво непослушно момче. Татко ти сигурно вече е станал на скелет.