Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (54)

Таласъми трупокрадци

Докато влизах в моргата, се разминах с двама типове, които мъкнеха навън голям чувал. Не личеше какво има в чувала, но беше тежко. Като че доста бързаха. Пред моргата беше паркирана кола с отворен багажник. Натовариха чувала в багажника, затвориха капака и потеглиха. Толкова бързаха, че задните гуми изсвириха на тръгване.

Зачудих се за кратко какво ли имаше в чувала. Май беше късничко да се изнасят разни неща от моргата, но очевидно тези двамата си имаха основание, защото току-що бяха направили тъкмо това. Влязох в моргата и потърсих Дървен крак, но не го намерих. Нямаше го нито в залата за аутопсии, нито долу в „хладилния склад“ при любимите му трупове. Върнах се в преддверието и ето ти го Дървен крак, задава се през вратата с книжен плик в ръка. Закуцука към мен по коридора.

— Е — рече ми той, — и ако това не е балсам за болните очи! Какво правиш пак тука? Търсиш си партньорка, която да не ти отстъпва по некадърност в танците? Е, тук ги имаме такива. Мъртъвците танцуват почти толкова зле, колкото и ти, Частен.

Това си беше шегичка, която Дървен крак обичаше да повтаря възможно най-често. Веднъж бяхме излезли заедно на танци с две стенографки. Винаги съм бил ужасен танцьор. Според него било наистина забавно да ме гледа как се опитвам да танцувам с тъпа червенокоска.

Разбира се, Дървен крак е страхотен танцьор. Това винаги смайва хората. Често цялата зала замира — всички застиват на място и гледат как Дървен крак танцува. Направо не могат да повярват. Когато танцувам аз, на никой не му пука.

Разни хора дори съвсем насериозно са предлагали на Дървен крак да открие танцово студио като Артър Мъри^[1].

Ще ми се да го видя това.

— Какво има в плика? — отклоних темата от моите танцови способности.

— Сандвич, но няма да получиш. Това ми е вечерята. Какво правиш ти тук, Частен? Дошъл си да ми върнеш револвера и петдесетарката, която ми дължиш? Силно се надявам, но мисля, че сърцето ми няма да го издържи.

— Не — отвърнах му. — Имам делово предложение за теб.

— Ти си твърде разорен, за да излизаш с делови предложения — каза ми Дървен крак. — Така че какво всъщност искаш?

— Без майтап — казах. — Съвсем истинско предложение, подплатено с пари.

— Пари ли?! — възкликна той. — Ти?!

— Да, кривият ми период свърши. На път съм да се издигна. Нищо не може да ме спре.

— Знам те, че не си по пиенето, Частен, така че сигурно си трезвен. Христе боже. Първо Пърл Харбър, а сега ти ми излизаш с делово предложение. Какво още?! Хайде да се върнем в канцеларията ми и да си поговорим за това, но за теб ще е добре да не ме баламосваш, защото, ако ме баламосваш, ще получиш трески в дланта.

„Канцеларията“ на Дървен крак беше едно бюро в залата за аутопсии.

Тръгнах след него. Той подрипваше ловко на дървеното си стъбло.

— Хей — спомних си аз изведнъж за онези двамата и чувала, който носеха. — Да са вземали от тук нещо преди няколко минути?

— Какво искаш да кажеш?

— Двама мъже излязоха от тук с голям чувал, пълен с нещо.

— Не — отвърна Дървен крак. — Никой не е трябвало да взема нищо от тук. Твърде късно е. Според мен градът и окръгът Сан Франциско току-що са били обрани. Чудя се какво ли са задигнали. Какво, по дяволите, може да открадне човек от моргата? Тука имаме само едно. Тъй де, това да не ти е бакалница — и щом го каза, той млъкна и ме изгледа много сериозно. После се почеса по брадичката и въздъхна. — Както казах — додаде той, — тук имаме само едно нещо и, предполагам, вече са с един брой по-малко.

— И ти ли си мислиш същото, което започвам да си мисля и аз? — попитах, като започвах да си го мисля.

— Мда — рече той, — таласъми трупокрадци.