Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (67)

Слепецът

Колата ме чакаше паркирана срещу моргата с тялото на убитата курва в багажника. Това тяло беше моят билет за още петстотин долара, но положението се бе поусложнило.

Защо бираджийката богаташка беше наела тия трима бандюги да откраднат същия труп, който бе наела и мен да открадна? Нещо не се връзваше. Цялата тази работа ставаше като комедия на Бауъри Бойс, където всеки напердашва всеки, макар резултатът да не беше толкова забавен за ония разбойници в моргата.

Сержант Ринк беше превърнал живота им в ад. Потръпнах, като се сетих за горкия дангалак, напъхан жив в хладилника. Едва ли това съответстваше на представата му за приятно прекарване. Според мен би предпочел да гледа бейзболен мач или да прави нещо друго.

Но стига толкова съм мислил за тия скапаняци. Имах да мисля за по-важни неща. Какво ще правя с проклетия труп? Бандитите трябвало да се свържат с врата в десет часа в бара, но когато сержант Ринк позвъни, него го нямаше.

Срещата ми с богатата бираджийка и врата беше на гробището „Свещен покой“ в един часа. Сега трябваше да измисля какво да правя. Да се явя ли на рандевуто?

Това беше единственият ми шанс да си взема петстотинте долара и да мога да си позволя кантора, секретарка, кола, да променя начина си на живот. Вече ми платиха петстотин — половината хонорар, и ми отпуснаха триста долара за разходи. Петстотинте долара още бяха у мен и както и да го погледнеш, аз водех в играта.

Може би просто да взема да изхвърля тялото в залива, да забравя за срещата и да смятам, че съм с петстотин долара по-близо до човешкото достойнство. Вероятно бих могъл да си позволя с тях нещо като кантора, секретарка и кола, ако си преброях центчетата и накарах всяко от тях здравата да се напрегне. Сложничко щеше да е, но можеше да стане.

Не знаех що за дивотии можеха да се случат, ако се явях на срещата. Нормалните хора не наемат два отделни екипа да крадат труп от моргата. Безсмислено беше и нямаше как да предугадя какво ще се случи, ако ида на гробищата и се явя на срещата с тях.

Току-виж изобщо не дошли.

Може вече да са заминали за Китай, колко му е. Явяха ли се на срещата, имах пистолет и бих могъл да ги разубедя, ако им щукне да извършат някоя щуротия. Тоя врат беше човешко същество, което вдъхва страх. Би ми било много неприятно да ме докосне, но пък разполагах с шест парчета олово, с които да го замеря. Не съм лош стрелец, а него трудно можеш да не го уцелиш.

Изборът беше дали да се задоволя със сигурни петстотин долара, или да играя за още петстотин с някакви много странни граждани, богата унищожителка на бира и шофьор с врат колкото стадо биволи.

Поне имах възможност за избор.

Преди два дни бях изпаднал толкова ниско, че блъснах един сляп просяк и съборих чашката от ръката му. Събрах монетите и когато му върнах чашката, той беше олекнал с петдесет цента. Според мен за слепец излезе много прозорлив, защото ми се разкрещя:

— Къде са другите! Тук не са всичките! Върни ми парите, проклет крадец!

Плюх си на петите и избягах.

Та затуй това, за което си мислех сега, беше много по-интересно от онова, за което си мислех тогава.

В Сан Франциско слепите просяци не са чак толкова много, а мълвата бързо се разнася.