Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (12)

Блондинката

Когато влизах в моргата — точно зад съдебната палата на улица „Мърчънт“, — от там излезе разплакана млада жена. Беше облечена с кожено палто. Изглеждаше много изискана мадама. Беше с къса руса коса, дълъг нос и уста, толкова хубава, че чак ме заболяха устните.

Не бях се целувал от много време. Трудно е да намериш с кого да се целуваш, когато джобът ти е празен и си толкова голям карък като мен.

Не бях се целувал от деня преди Пърл Харбър. Тогава беше с Мейбъл. За любовния си живот ще ви разкажа по-подробно нататък, когато не се случва друго. Искам да кажа, абсолютно нищо: нула.

Блондинката слезе по стълбите и ме погледна. Погледна ме така, сякаш ме позна, но не каза нищо. Продължи си да плаче.

Извърнах се да проверя дали зад мен няма някой и тя да гледа него, но бях единственият влизащ в моргата, значи мен гледаше. Странно.

Обърнах се и я проследих как отминава.

Тя спря до бордюра. До нея се приближи черен кадилак ласал с шофьор и тя се качи в него. Колата сякаш изникна от нищото. Както я нямаше, и изведнъж се появи. Докато автомобилът потегляше, тя ме гледаше втренчено през стъклото.

Шофьорът беше огромен, страшничък на вид тип. В лицето приличаше на Джак Демпси^[1] и имаше мощен врат. Изглеждаше така, сякаш с огромно удоволствие би изкарал десет рунда с баба ви, като има грижата тя да издаяни докрай. После да можете да си я приберете у дома в четирилитров буркан.

Щом лимузината потегли, той се обърна и ми се ухили съзаклятнически, все едно бяхме стари дружки или нещо такова.

Оттогава не го бях виждал.