Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (10)

Бела Лугоши

Върнах се по Кълъмбъс авеню, дъвчейки сандвича, и се отправих към моргата. Бях се сетил за още едно място, където можех да намеря патрони. Изгледите за успех бяха твърде малки, но напоследък с каквото и да се захванех, изгледите за успех все бяха малки, като се почнеше от ставането сутрин. Залозите бяха 50:1 срещу мен, че сутрин, като пикая, няма да излея половината мехур върху крака си, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Имах един приятел, който работеше в моргата. Държеше в бюрото си револвер. Когато се запознахме, това ми се стори странно. Така де, за какъв дявол ти е патлак там, където е пълно с трупове? Шансът Бела Лугоши заедно с няколко приятелчета, Игор например^[1], да нахлуят в моргата с цел да отмъкнат някой и друг труп, за да го съживяват, беше твърде малък.

Един ден го попитах за револвера.

Няколко минути той не каза нищо.

Беше се замислил сериозно.

— Веднъж ми докараха трупа на един, дето трепел хората с брадва — каза той накрая. — Полицията го застреляла, след като бил обезглавил партньорите си по карти. Цели двайсет години се събирал с тях всеки петък вечерта да играят карти в мазето му. Търчал по улицата, размахвал брадвата и ченгетата му вкарали осем куршума. Когато го докараха тук, на мен си ми изглеждаше съвсем умрял, обаче не излезе точно така. Докато го прибирах в хладилника, изведнъж се надигна и замахна с ръка да клъцне главата ми. Още си мислеше, че стиска брадвата. Треснах го по тиквата с един леген и той кротна. Извиках полиция и когато полицаите пристигнаха, вече наистина си беше умрял. Неловко се получи, защото те не ми повярваха. Решиха, че съм си пийнал и ми се е привидяло. „Не, бе — викам им. — Вие, момчета, сте ми донесли тук човек, който още не беше умрял. Тоя кучи син тука още мърдаше.“ И тогава твоят приятел Ринк, който беше с тях, ми рече:

— Дървен крак, чакай да те питам нещо.

— Питай — викам му.

— И искам да ми отговориш възможно най-откровено. Става ли?

— Става — рекох. — Давай.

— Виждаш ли много дупки от куршуми по това копеле?

— Виждам — викам му.

— Сега той умрял ли е?

Всичките бяхме наобиколили трупа. Толкова много дупки от куршуми имаше по него, чак да те досмешее.

— Мда — рекох.

— Сигурен ли си, че е умрял?

— Определено да — рекох.

— Определено да, така ли? — попита ме Ринк.

— Определено да.

— Тогава зарежи — рече ми той.

— Не ми вярвате ли?

— Вярваме ти — рече той, — но не казвай на никого. Аз не бих казал дори на жена ти.

— Не съм женен — викам му.

— Още по-добре.

И си тръгнаха.

Преди да си тръгнат, всички ме изгледаха внимателно и продължително. Схванах, обаче въпреки всичко оня кучи син беше жив и не искам повече да рискувам с всичките тия умрели убийци, обирджии на банки и маниаци, дето ми ги карат тук. Не можеш позна, че не са умрели, когато просто се преструват или са в безсъзнание, или знам ли какво, и току-виж ти скочили — та затова се сдобих с този револвер, дето си го държа тук, в бюрото. Вече съм подготвен. Другия път — бам!

Ето откъде ще взема нужните ми куршуми.

Ще ги взема от моя приятел Дървения крак, който работи в моргата и си държи подръка пищов, за да стреля по умрелите.