Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (69)

Мръвка

Беше черен плимут модел 37-а с четирима черни мъже в нея. Много, много черни, всичките с тъмни костюми. Колата приличаше на брикет с фарове и съвсем определено ме следеше.

Кои са пък сега тия?

Откъде влязоха в картинката?

Моите няколко мига на радиоблаженство бяха напълно разбити. Защо животът не е толкова прост, колкото може да бъде?

На следващото кръстовище светеше червено. Спрях и зачаках.

Черният плимут, пълен с черни мъже, спря до мен и предният прозорец откъм моята страна се отвори. Единият от черните се наведе навън й каза с глас, толкова дебел, че сякаш беше от шоуто на Еймъс и Анди^[1]:

— Искаме трупа. Спри и ни го дай или ще те накълцаме на мръвки за яхния.

— Много грешите — отвърнах през частично сваленото ми стъкло. — Не зная за какво говорите. Аз съм продавач на застраховки от Хартфорд, Ню Йорк.

— Не си прави майтап, Мръвка — рече ми черният.

Светна зелено и преследването продължи.

Това беше първото преследване с коли, в което участвах.

Бях ги гледал много по филмите, но досега не се бях включвал в такова преследване. Доста се различаваше от ония на екрана. Първо, никога не съм бил особено добър шофьор, а техният беше страхотен. Освен това по филмите колите се гонят мили наред. Тук — не. Завих след няколко преки по „Ломбард“ и се нахаках в едно паркирано комби. Това изведнъж прекрати преследването. Интересно беше. Жалко, че продължи толкова кратко.

За щастие не бях пострадал.

Малко ме поразтресе, но си бях добре.

Колата, пълна с чернилки, спря зад мен и те изскочиха навън. Верни на обещанието си, всичките стискаха бръсначи, но аз имах пистолет в джоба, така че разпределението не беше толкова неравностойно, колкото изглеждаше.

Излязох бавно от колата. Хубаво е да вършиш нещата бавно, когато имаш в джоба си пистолет трийсет и осми калибър, готов за действие. Разполагах с цялото време на света.

— Къде е трупът, Мръвка? — попита онзи, дето се обади и предния път.

Изглеждаше много корав този омбре, както и неговите трима мургави мучачос.

Извадих патлака от джоба си и го насочих към тях. Това вече беше друга работа. Те замръзнаха на място.

— Не обичам да ми викат мръвка — казах, наслаждавайки се на ситуацията. — Хвърлете бръсначите.

Четири бръснача изтракаха на уличното платно. Наистина водех в играта. Тоест водех, докато някаква бабичка не изскочи на верандата на къщата си и не почна да разпитва защо съм й съсипал колата. Отправи запитването си с мощен крясък:

— Комбито ми! Комбито ми! Вчера тъкмо го изплатих! Пратих последния чек!

Десетина нейни съседи се изсипаха на верандите си и тутакси взеха страната на жената, която вече си нямаше комби.

Никой не проявяваше интерес към моята гледна точка. Не можех думица да вметна.

Схванах, че единственият начин да ги накарам да си дадат малко почивка, е да стрелям във въздуха. Това щеше да ги вкара обратно по къщите и да ми предостави минутка-две, през които да овладея положението и да направя нещо, защото ясно беше, че нещо трябва да се направи, и то бързо.

Насочих пистолета във въздуха и натиснах спусъка.

Цък.

Какво!

цък, цък, цък, продължавах да си цъкам.

СБЪРКАЛ СЪМ ПИСТОЛЕТА, МАМКА МУ!

Беше моят, празният. Четиримата негри се наведоха за бръсначите си. Жената продължаваше да врещи:

— Комбито ми! Комбито ми!

Съседите се включиха дейно. Цялата ситуация изведнъж се обърна на лудница в някой лош за нея ден.

Черните пак се бяха обръсначили и прииждаха към мен. Бръкнах в другия джоб и извадих револвера на Дървен крак, заредения.

— Спрете! — извиках на негрите.

Гледаха от мръсно по-мръсно освен един, дето се усмихваше. Беше същият, който ме нарече Мръвка. Усмивката му огромна, от ухо до ухо, същински наниз от бисери. От тази усмивка по гръбнака ми полазиха тръпки. Този трябваше да се запознае с врата. Щяха много да се сдружат. Толкова много неща ги свързваха.

Вече чувах как някой ги представя един на друг:

— Смайли^[2], запознай се с Врата.

— Мноу мий приятно.

Ако и аз бях там, щяха да ме представят като Мръвката:

— Мръвка, това е Вратът.

— Здрасти, Врат.

— Смайли, мой приятел.

— Приятелите на Врата са и мои приятели.

И тогава реалният глас на Смайли ме върна рязко в действителността:

— Мръвка, току-що късметът те зареза.

— Предупреждавам ви — казах.

— Хи-хи — отвърна Смайли.

Продължаваше да се усмихва, когато го прострелях в крака. Това накара собственичката на попиляното комби и всичките й съседи да се юрнат с писъци в къщята си.

Усмивката не напускаше лицето на Смайли, но от усмивка до уши тя се превърна в кротичка усмивка, напомняща старец, получаващ коледно подаръче от детенце. Бръсначът леко изпадна от ръката му. На крака му имаше малко кърваво петънце, което ставаше все по-голямо. Куршумът бе минал през бедрото на десетина сантиметра над коляното. Ей така бе пробил дупка в него.

Останалите трима също пуснаха бръсначите.

— Мамка му, Мръвка, ти току-що ма надупчи с празно желязо — възкликна Смайли. — Туй тука не ти й работа за педесе долара. Ония ни казаха, че щом ти покажем бръсначите, ша ни дадеш тялото. Мамка му, тоа куршум направо ми проби крака, бе.

Нямах време да го утешавам.

Трябваше да се махна от там, преди полицията да довтаса и да прекъсне дебата. Е, колата ми вече не беше в движение, така че оставаше да взема онази, която беше в движение: тяхната.

— Стига толкова — казах. — Сега всички поемете дълбоко дъх и не мърдайте. Аз ще ви кажа кога да издишате.

Всичките поеха дълбоко дъх и го задържаха.

Върнах се при съсипаната кола на Дървен крак и извадих ключовете от таблото.

— Не издишайте още — предупредих ги, размахвайки револвера насреща им.

Минах отзад. Виждах, че четиримата черни господа срещат трудности със задържането на дъха. Отворих багажника.

— Готово — казах.

Всички издишаха.

— Мамка му — възкликна Смайли. — Мамка му.

— Извадете трупа от тук — наредих. Пак замахнах с патлака към тях, те пристъпиха напред и извадиха тялото. — Сложете го на задната седалка на вашата кола. И по-живо. Няма да вися тука цял ден.

Смайли продължаваше да се усмихва. Усмивката му беше попомръкнала, но още се класираше за усмивка. Най-близкото описание, за което се сещах, беше, че сега би могла да бъде наречена философска.

— Мама му стара — каза той. — Тоя първо ме надупчи с празно желязо, после ме кара да не дишам, докато свят ми се завие, а сега ми гепи колата.

Все още виждах усмивката му, когато потеглих.