Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (28)

Бригада „Ейбрахам Линкълн“

Гражданската война в Испания бе далеч в миналото, но се радвах, че след толкова години ми донесе пет долара. Всъщност никога не съм бил политически ентусиаст. Тъкмо затова се записах в бригада „Ейбрахам Линкълн“. Отидох в Испания, защото си мислех, че може би напомня Вавилон. Не знам откъде ми щукна тази идея. За Вавилон ми щукват много идеи. Някои са много печени, други печени-недопечени. Единственият проблем е, че трудно се разбира коя каква е, но накрая винаги си проличава. Поне с мен е така, когато мечтая за Вавилон.

После се сетих, че все още не съм се обадил по телефона, но няколко секунди се чудих и маях във Вавилон ли трябваше да позвъня или на майка си в Мишън дистрикт.

На майка си.

Бях й обещал да й звънна и знаех, че ще се разстрои, ако не й се обадя скоро. Макар че нямаме за какво да си говорим, защото не се понасяме и вечно подхващаме едни и същи кавги.

На нея не й харесва идеята да бъда частен детектив.

Да, по-добре да се обадя на Маминка. Ако не й се обадя днес, ще се разсърди още повече от обикновено. Беше ми много неприятно, но ако не се обадех, щеше солено да ми излезе. Обаждам й се веднъж седмично и неизменно водим един и същ разговор. Според мен дори не си правим труда да сменяме думите. Използваме ги все едни и същи.

Разговорът е следният:

— Ало? — казва майка ми, щом вдигне слушалката.

— Здравей, мамо. Аз съм.

— Ало? Кой се обажда? Ало?

— Мамо.

— Не може да е синът ми. Ало?

— Мамо! — неизменно надавам вой аз.

— Като че ли е синът ми — винаги отвръща тя. — Но той няма да има наглостта да ми се обади, ако е още частен детектив. Няма да му стиска. Все му е останало някакво самоуважение. Ако е синът ми, трябва да е зарязал тия глупости с частното детективство и да си е намерил прилична работа. Той е работещ човек, който може да върви с високо вдигната глава и иска да върне осемстотинте долара, които дължи на майка си. Добро момче.

След като тя млъкнеше, винаги следваше дълга пауза и аз казвах:

— Синът ти е и все още съм частен детектив. Възложиха ми случай. Скоро ще ти върна част от парите, които ти дължа.

Винаги й казвам, че са ми възложили случай, дори и да не са. Част от установения ред.

— Ти разби сърцето на майка си — казва всеки път тя и аз отговарям:

— Не говори така, мамо, само защото съм частен детектив. Все още те обичам.

— Ами осемстотинте долара? — казва тя. — С обичта на сина ми не мога да си купя литър мляко или самун хляб. Ама ти за кого се мислиш? Съсипваш ме. Никога не си се хващал на свястна работа. Дължиш ми осемстотин долара. Работата ти — частен детектив. Не щеш да се жениш. Нямам внуци. Какво да правя? Защо ме прокле Господ да имам син идиот?

— Мамо, не говори така — подемам репликата аз, хленчейки.

С това хленчене навремето успявах да изврънкам от нея пет или десет долара, но днес — нищо, ама нищичко. Беше си най-обикновено хленчене, но ако не й се обадех, ставаше още по-зле. Затова й се обаждах — не исках положението да се влошава още повече.

Баща ми умря преди години.

Майка ми още не го беше прежалила.

— Горкичкият ти баща — казва тя и се разплаква. — Ти си виновен, че съм вдовица.

Майка ми обвинява мен за смъртта на баща ми и в известен смисъл бях виновен аз, макар и тогава да съм бил само четиригодишен. По телефона тя вечно ми натяква за това.

— Пикльо! — крясва тя. — Гнусен пикльо!

— Мамо — хленча аз.

После тя спира да плаче и казва:

— Не бива да те обвинявам. Тогава беше само четиригодишен. Не си виновен ти. Но защо трябваше да хвърляш топката на уличното платно? Не можеше ли да си я тупкаш на тротоара като всички други деца, които все още си имат бащи?

— Знаеш, че съжалявам, мамо.

— Знам, че съжаляваш, сине, но защо си частен детектив? Мразя тия списания и книги. Толкова са противни. Не ми харесват тия дълги черни сенки, дето ги хвърлят хората по кориците. Плашат ме.

— То не е наистина, мамо — казвам аз винаги, а тя ми отговаря:

— Защо тогава ги продават в будката за вестници, та и стари, и млади да ги гледат и да ги купуват! Отговори ми, ако можеш, умнико. Хайде де, отговаряй, господин Частен детектив. Ако ти стиска. Хайде де! Хайде де! Майка ти те пита!

Не можех да й отговоря.

Не можех да кажа на майка си, че хората искат да четат истории за хора, хвърлящи дълги черни злокобни сенки. Просто нямаше да го разбере. Мисленето й беше друго.

Тя завършваше разговора с думите:

— Сине… — Дълга пауза. — … защо частен детектив?

Този разговор си го водим вече от шест месеца.

Ясно, че ми се иска да не бях закъсал за пари в опита да бъда частен детектив и да не ми се бе наложило да вземам толкова пари на заем от майка си и от всичките си приятели.

Както и да е, днес късметът ми щеше да се обърне.

Имах клиент и патрони за револвера.

Накрая всичко ще се оправи.

Това е важното.

Това ще е повратна точка.

Ще имам много клиенти, ще върна всичките си дългове, ще си имам отново кантора, секретарка и кола, но този път ще си взема секретарка, която да ме побърква от чукане. После ще си взема отпуска и ще замина за Мексико, само ще си седя на плажа и ще мечтая за Вавилон. Нанадират ще е до мен. Ще изглежда страхотно по бански, но точно сега по-добре да се обадя на майка си.