Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (26)

Магьосникът

Еситибрел. Еситибрел.

Чух звук в далечината — беше насочен към мен, но не го чувах ясно.

— Извинете. Извинете.

Звуците се оказаха думи.

Вавилон се килна на една страна и остана да лежи там.

— Извинявай, Си Кард, ти ли си?

Погледнах нагоре, окончателно върнат в така наречения реален свят. Гласът беше на мой стар боен другар от Гражданската война в Испания. Не бях го виждал от години.

— Е, аз съм — отвърнах. — Сам Хершбъргър. Нощите в Мадрид. Какво време беше!

Станах и се ръкувахме. Наложи се да стисна лявата му ръка, защото нямаше дясна. Спомних си как му я откъсна взрив. Не беше добър ден за него, защото той беше професионален жонгльор и фокусник. Когато видя откъснатата си ръка да лежи на земята наблизо, можа да каже само: „Тоя фокус никога няма да мога да го повторя“.

— Изглеждаше, сякаш си на милион мили оттук — каза ми той сега, години по-късно, в Сан Франциско.

— Бях се унесъл — отвърнах.

— Също като в доброто старо време — рече той. — Според мен през половината време, докато бяхме заедно в Испания, ти не беше там.

Реших да сменя темата.

— С какво се занимаваш сега? — попитах го.

— Работя, колкото и всички останали едноръки жонгльори и фокусници.

— Толкова ли е зле, а?

— Не, не се оплаквам. Ожених се за собственичка на козметичен салон — тя си пада по хора с липсващи крайници. Понякога ми намеква, че съм щял да бъда два пъти по-секси, ако бях и еднокрак, но това е положението. По-гот е, отколкото да си вадиш хляба.

— Ами партията? — попитах. — Мислех, че те обичат.

— Когато имах две ръце, ме обичаха — отвърна ми той. — С една ръка нямат голяма полза от мен. Използваха ме като подгряващ номер, за да вербуват фермери из долината. Хората се събираха да ме гледат как жонглирам и правя фокуси, а после слушаха за Карл Маркс, за това, колко велика била Съветска Русия, и за Ленин. Но това беше много отдавна. Човек трябва да се развива. Инак над теб ще поникне трева. Ти какво правиш? Последния път, като те видях, имаше няколко дупки от куршуми в гъза и се гласеше да ставаш доктор. Ама теб как така те простреляха в гъза? Доколкото си спомням, фашистите бяха на левия ни фланг, зад нас нямаше никой, а ти беше в окоп. Откъде долетяха тия куршуми, та те уцелиха? Това си остава загадка за мен.

Не възнамерявах да му разказвам как се подхлъзнах, докато серях, и се насадих на пистолета си, а той гръмна и простреля няколко пъти и двете ми задни бузи.

— Водата под моста — казах. — Направо ме заболява, като се сетя.

— Знам за какво говориш — отвърна той, свел поглед натам, където навремето беше дясната му ръка. — Ти стана ли лекар все пак?

— Не — отвърнах. — Не стана така, както си мислех.

— И сега с какво се занимаваш?

— Частен детектив съм — обясних.

— Частен детектив! — възкликна той.