Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (13)

„Частен“

Заварих приятелчето си от моргата Дървения крак в залата за аутопсия загледан в мъртвите гърди на един дамски труп, проснат на каменната маса и очевидно очакващ личната си аутопсия. Една-едничка аутопсия ти се полага на този свят.

Беше напълно погълнат от съзерцаването на циците й.

Хубава жена, ама умряла.

— Не си ли малко старичък за това? — попитах.

— О, Частен — поздрави ме Дървения крак. — Още ли не си умрял от глад? Откога очаквам да ми пристигне твоят труп.

Дървен крак открай време ме наричаше Частен. Съкратено от „частен детектив“.

— Провървя ми — похвалих се. — Имам клиент.

— Чудна работа — рече ми той. — Сутринта четох вестниците, обаче нищо не пишеше за бягства от местните лудници. Защо да изберат теб? В Сан Франциско си имат истински детективи. Могат да им вземат номерата от указателя.

Погледнах Дървен крак, после — трупа на младата жена. Приживе е била много хубава. Сега приличаше на труп.

— Ако бях позакъснял с няколко минути, май щях да те сваря на калъп с приятелката ти — отбелязах. — Защо не опиташ някой път с жива жена? Тъкмо няма да настиваш всеки път, когато чукаш.

Дървен крак се ухили и продължи да се възхищава на мъртвото гадже.

— Съвършено тяло — въздъхна той. — Единственият му недостатък е дванайсетсантиметрова дупка в гърба. Някой я е наръгал с нож за отваряне на писма. Срамота.

— Наръгана с нож за отваряне на писма? — попитах.

Напомняше ми нещо, обаче не се сещах какво. Звучеше ми някак познато.

— Да, била е нощна пеперуда. Намерили я в един вход. Какво похабяване на талант.

— Ти някога лягал ли си с жива жена? — полюбопитствах. — Какво ще си помисли майка ти, ако разбере, че правиш такива работи?

— Майка ми не мисли. Тя все още живее с баща ми. Какво искаш, Частен? Знаеш, че кредитът ти е изчерпан, но ако нямаш къде да спиш, долу в хладилната камера има свободна койка. Или пък мога да те пъхна тук — и той кимна с глава към един злокобен на вид хладилник, вграден в стената.

Побираше четири трупа. Повечето трупове се съхраняваха на долния етаж, в „хладилния склад“, но няколко по-специални ги държаха в залата за аутопсии.

— Благодаря, но не желая да ме зяпат разни извратеняци, докато спя.

— Кафе искаш ли тогава? — предложи Дървен крак.

— Бива — съгласих се.

Отидохме до бюрото му в ъгъла на залата за аутопсии. На него си държеше котлон. Наляхме си кафе от кафеника и седнахме.

— Хайде, Частен, изплюй камъчето. Не си дошъл, за да ми върнеш петдесетте долара, нали така? Така — отговори си той сам.

Отпих от кафето. На вкус беше такова, сякаш го беше изцедил от гъза на някое от умрелите си приятелчета. Понечих да му го кажа, но реших да си премълча.

— Трябват ми куршуми — казах му.

— Леле-мале! — възкликна Дървен крак. — Я повтори.

— Имам случай, клиент, пари в брой, но работата изисква да съм оборудван.

— И ще носиш оръжие! — възкликна той. — Не е ли опасно?

— Бил съм се във войната — рекох му. — Бях войник. Раниха ме. Аз съм герой.

— Дрън-дрън! Би се за шибаните комунисти в Испания и ти надупчиха гъза. Пада ти се. Как така те простреляха баш в гъза?

Върнах разговора към първоначалната му тема. Няма цял ден да му слушам шегичките, я!

— Трябват ми шест куршума — обясних. — Пищовът ми е празен. Едва ли клиентът ми ще поиска да наеме частен детектив, който разнася празен пищов. Ти не държеше ли тук револвер, в случай че труповете се надигнат и те погнат с брадви?

— По-тихо — скара ми се Дървен крак и се озърна, макар в стаята да нямаше никой освен нас. Беше приел много насериозно съвета на сержант Ринк да не казва на никого за оня случай с брадвата. Аз бях един от малцината, на които го беше разказал. Бяхме доста близки, преди да почна да вземам от него пари на заем, без да мога да ги върна. Още бяхме приятели, но той си искаше парите и между нас имаше нещо като тънка преграда. Нищо сериозно, но си го имаше.

— Е? — казах.

— Ами още си го държа. Знае ли човек.

— Тогава ще ми дадеш ли на заем малко куршуми? Шест ще ме оправят.

— Първо искаш на заем десетарки, минаваш на петарки, после на по един долар, а сега искаш и куршумите от шибания ми патлак. Я си гледай работата. За нищо не те бива. Ама съвсем за нищо.

— Знам — отвърнах му. — Но ми трябват патрони. Как ще ти върна парите, ако не ми заемеш достатъчно амуниции, за да мога да си свърша работата?

Дървен крак изглеждаше леко отвратен.

— Ох, мамка му — рече той. — Обаче няма да ти ги дам всичките. Ще си оставя три за всеки случай, да не вземе да стане някоя шантава работа тук.

— Все още ли си мислиш, че се е случило наистина? — попитах.

— Внимавай, Частен — предупреди ме Дървен крак.

Той пак се огледа из стаята. Още си бяхме сами.

Отвори много предпазливо чекмеджето на бюрото и извади от там револвер. Смъкна барабана, извади три патрона и ми ги даде. После прибра револвера.

— Непрокопсаник — рече той.

Погледнах патроните в дланта ми. Всъщност се вторачих в тях.

— Какво има? — попита ме той.

— Кой калибър са? — попитах.

— Трийсет и втори — осведоми ме той.

— Мамка му! — казах.