Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (40)

Мили картинки

Вървях си по улица „Ливънуърт“ и много внимавах да не мисля за Вавилон, когато изведнъж някакъв младеж на двайсет, двайсет и нещо години ме забеляза от отсрещния тротоар и взе да ми маха.

Не го познавах.

Не знаех кой е.

Зачудих се какво ли става.

Проявяваше голямо нетърпение да пресече улицата и да дойде при мен, но светофарът беше червен и той зачака да се смени. Докато чакаше, продължаваше да ръкомаха като пощуряла вятърна мелница.

Когато светна зелено, той претича през улицата.

— Здравей, здравей! — поздрави ме като отдавна изгубен брат.

Лицето му беше цялото в акне, а очите му страдаха от слабост на характера. Кой ли беше тоя тъпунгер?

— Помниш ли ме? — попита той.

Не го помнех, а и да го помнех, не би ми се искало да го помня, но му казах, че не го помня.

— Не, не те помня — му казах.

Дрехите му бяха същински ужас.

Изглеждаше също толкова зле, колкото и аз.

Когато му казах, че не го познавам, май съвсем клюмна — сякаш навремето сме били първи приятели, а сега съм го забравил.

Откъде, по дяволите, се взе пък тоя?

Стоеше вторачен в краката си като прясно обучено кученце.

— Ти кой си? — попитах.

— Не ме помниш — отрони тъжно той.

— Кажи ми кой си, и може би ще си спомня — казах му.

Той унило клатеше глава.

— Е, хайде де — подканих го. — Изплюй камъчето. Кой си?

Той продължи да клати глава.

Понечих да го заобиколя.

Той се пресегна и докосна с длан сакото ми, сякаш за да ме спре. Ще трябва да си пера сакото.

— Ти ми продаде едни снимки — произнесе той бавно.

— Снимки ли? — казах.

— Да, снимки на мадами без дрехи. Хубави снимки. Занесох си ги вкъщи. Помниш ли Трежър Айланд? Световното изложение? Занесох си снимките вкъщи.

Ох, мамка му! Бас ловя, че си ги е занесъл вкъщи.

— Трябват ми още снимки — каза той. — Онези вече остаряха.

Представих си как изглеждат сега онези снимки, и потръпнах.

— Имаш ли още да си купя? — попита ме той. — Трябват ми нови снимки.

— Отдавна беше — отвърнах. — Вече не се занимавам с такива работи. Беше еднократно.

— Не, беше през 40-а — възрази ми той. — Само преди две години. Не ти ли е останала някоя снимка? Добре ще ти платя.

Беше втренчил в мен умолителен кучешки поглед. Отчаяно се нуждаеше от порнография. И преди бях виждал този поглед, но времето, когато продавах мръсни снимчици, беше вече зад гърба ми.

— Майната ти, извратеняк! — изругах и продължих по улица „Ливънуърт“ към радиостанцията.

Имах си по-важна работа от това да вися по ъглите и да си приказвам с разни сексуално извратени гъзове. Пак потръпнах при мисълта, как точно са остарели ония снимки, дето му ги продадох на Световното изложение през 40-а година.