Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (55)

Студени пари без сърце

Върнахме се в „канцеларията“ на Дървен крак — залата за аутопсии.

Щом стигнахме там, Дървен крак застана за малко пред малката камера за мъртъвци, вградена в стената. Това беше минихладилник, който побираше четири група. Останалите ги държаха долу в големия хладилен склад. Тези, дето ги държаха горе, бяха по-особени. Не знам защо. Никога не съм питал. Не ми пукаше.

Мислех си, че Дървен крак ще провери дали някой не липсва в камерата, но вместо това той отиде до бюрото, седна и извади сандвича от книжния плик. Махна към джезвето с кафе, оставено на котлона на съседното бюро.

— Налей си — подкани ме той и посочи към мивката за аутопсии, на която имаше няколко чаши. — И като си почнал, налей и на мен. Възнамерявам да си изям сандвича, докато е още топъл.

— Да — казах. — Разбирам. Само се чудя кой би откраднал труп от моргата.

— Казах ти — отвърна Дървен крак, отхапвайки от сандвича с бекон, маруля и домат, — доброто старо Бе Ме Де.

Думите му се омешаха със сандвича, но все още ги различавах.

— Таласъми трупокрадци. Но защо, по дяволите, не си вземат труп от гробището? Защо им е от моите?

— Сигурно са искали пресен, а не престоял — предположих.

— Звучи ми логично — съгласи се Дървен крак. — Един вид. Май.

Налях две чаши от кафето на Дървен крак и отпих от моята. Щом течността удари по вкусовите ми брадавици, направих гримаса. Кафето му все едно ти го набиваха в устата с бейзболна бухалка, така въздействаше.

— И мъртвец ще съживиш с това кафе — рекох му.

— Не си мисли, че не съм си го мислил — рече ми той. — Особено онази малка курвичка, дето ми я докараха сутринта.

— Искаш да кажеш онази, дето се готвеше да я чукаш, когато наминах?

— Не се готвех да я чукам — възрази ми Дървен крак.

— Не знам откъде ти щукват такива идеи. Нека кажем, че просто съм почитател на човешкото тяло. Обичам контурите и линиите му.

— Това е друг начин да кажеш същото — възразих. — От моето място ти изглеждаше така, сякаш след пет секунди щеше да я набримчиш.

— Хей, ами ти какво дириш пак тук? — смени темата Дървен крак.

— Казах ти. Имам делово предложение за теб. Можеш да изкараш пари.

— Как така да изкарам пари? — възкликна Дървен крак. — Ти вече ми дължиш пари. Кога ще ми ги върнеш? Ето от кои пари се интересувам.

— Веднага — отвърнах и бръкнах в джоба си. Знаех си, че щеше да ми се наложи да му върна парите, преди да продължа трансакцията.

— Ей ти сто — казах. Тази част много ми харесваше. — А сега ти ми дължиш пари, Пазителю на мъртвите.

Дървен крак не можеше да повярва, че държи в лепкавата си длан стотарка. Зяпаше я, като да беше някакво чудо. Изведнъж се превърна в един много щастлив Дървен крак.

— Трябва да е истинска. Знам, че не е мираж, защото я усещам в дланта си. Какво ти е деловото предложение? — попита. — Искам още. Знам точно за какво ще ги похарча.

— Там, откъдето дойдоха, има още двеста долара — казах му.

— Ура! — викна Дървен крак. — И какво трябва да направя?

— Ти имаш кола, нали?

— Да, един стар плимут — каза той. — Знаеш я колата ми. Защо?

— Искам да я взема на заем.

— Смятай я за твоя, стари друже — рече ми Дървен крак. — Къде са двестате долара? Това са най-лесните пари, които съм печелил някога!

— Това не е всичко, което искам — казах. — Има и още нещо. Него искам да го натоваря в багажника.

— Ще ти помогна — обеща Дървен крак. — Къде са стотачките?

— Не искаш ли да знаеш какво искам да ми помогнеш да натоваря в багажника? — попитах го.

— За двеста долара хич не ми пука какво ще товариш в багажника — отвърна той. — Ще ти помогна. Цял съм твой. Къде е то? — той се блещеше радостно срещу стотачката в ръката си.

— Тук — отвърнах.

— Какво?! — Дървен крак вдигна очи.

— Онова, което искам да натоваря в багажника, е тук — обясних.

Дървен крак май се поозадачи. Размишляваше наум. Не му отне много време. Виждах го как мислено се доближава до онова, което исках. Стигна!

— Какво, по дяволите, става? Да не си мислиш същото, което си мисля и аз? — възкликна Дървен крак. — Не, не може два пъти в една и съща нощ. Кажи ми, че греша.

— Не грешиш — казах му. — Странен е този свят. Наеха ме да открадна труп, а тялото, което тези хора искат да открадна, е точно тук, при теб.

— Че за какво им е мъртво тяло? — зачуди се Дървен крак.

— Самотни са, предполагам. Знам ли — казах. — Тяхна си работа, не ми пука, стига да видя как едни мънички зеленички се кокорят от дланта ми. Двестате долара все още ли те интересуват?

— Че как — отвърна Дървен крак. — Не ми дреме. Днес вече съм минус един труп, за който не получих нито цент, едно благодаря даже не ми казаха. Тъй и тъй ще трябва да обяснявам липсата на труп — та къде е един, там са и два. С теб съм. Покажи ми двестате долара да ги видя и после си избирай който щеш.

Дадох му двестате долара.

Той изпадна в екстаз.

— Избирай си — и замахна широко с ръката, в която стискаше парите. — Избирай си. Вземай когото искаш.

— Съжалявам, но ще се наложи да те разделя с любимата — казах му. — Надявам се, че не ти разбивам сърцето, все някоя ще я замени. Жени мрат непрекъснато.

— О, не — възкликна Дървен крак. — Нея недей. Любимка ми е.

— Съжалявам, друже — рекох.

Той поклати глава.

— Сега ще ти я извадя.

— Учудваш ме — рекох му. — Да продадеш любимата си за студени пари без сърце. Как можа?

— Лесно — отвърна Дървен крак. — И тя няма сърце. Докато те нямаше, й направихме аутопсия.