Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (17)

Вавилонската порта

Май трябва да ви осведомя по-подробно за връзката ми с Вавилон. Тъкмо бях завършил гимназия и се чудех какво да правя с живота си.

В гимназията бях доста добър играч на бейзбол. Две години подред бях в отбора, а последната година забих 320 точки, включително четири успешни пълни обиколки, и реших да се пробвам в професионалния бейзбол.

Веднъж привечер се явих на проба за някакъв полупрофесионален отбор. Мислех си, че това е началото на кариера, която ще ме отведе в „Ню Йорк янкис“. Бях първи бейзман и на „янките“ щеше да им се наложи да разкарат Лу Гериг^[1], който играеше при тях на първа база, но се надявах, че ще спечели по-добрият, а това, естествено, бях аз.

Когато пристигнах на игрището да кандидатствам за отбора, първото, което ми каза мениджърът, беше:

— Не ми приличаш на първи бейзман.

— Външността лъже. Само ме вижте как играя. Аз съм най-добрият.

Мениджърът поклати глава.

— Май не съм виждал бейзболен играч да изглежда като теб. Сигурен ли си, че си играл някога на първа база?

— Дайте ми бухалка и ще ви покажа кой съм.

— Добре — съгласи се мениджърът. — Но гледай да не ми изгубиш времето. На второ място сме, само един мач ни остава до първото.

Не знаех какво общо има това с мен, но се престорих, че оценявам важността на постижението им.

— Щом поема първа база, пет мача подред ще сте на първо място — подмазах се аз на мръсника.

Наоколо имаше десетина играчи с вид на тъпоумници — ловяха топки и се размотаваха.

Мениджърът махна на единия.

— Хей, Сам! — провикна се той. — Ела тук да метнеш няколко топки на тоя. Мисли се за Лу Гериг.

— Как разбрахте? — попитах.

— Ако ми губиш времето, лично ще разкарам с ритници задника ти от това игрище — закани се той.

Разбирах, че двамата с него никога нямаше да станем приятели, но пък сега щеше да види това копеле. След малко ще има да се хапе за лактите.

Грабнах една бухалка и отидох на базата. Бях много уверен.

Сам, питчърът, зае позиция. Никак не беше внушителен на вид. Беше към двайсет и пет годишен и крехкото му телосложение висеше неловко, окачено на близо двуметровия му скелет. Сигурно нямаше и петдесет кила мокър и с медицинска топка в скута.

— По-добри нямате ли? — подвикнах на мениджъра.

— Сам! — кресна мениджърът. — Я му покажи на това хлапе!

Сам се ухили.

Никога няма да пробие в киното. От устата му се подаваха чифт стърчащи зъби — първи братчед на моржовете.

Упражних замах няколко пъти. После Сам се разгъна, много бавно. Ужасно много време му бе нужно, за да се разгъне. Все едно се разгъваше змия. Усмивката не слизаше от лицето му.

Това бе последното, което помня, преди да попадна във Вавилон.