Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (7)

Съдебната палата

Никога не ми е пукало особено как изглежда съдебната палата. Това е огромна, мрачна на вид сграда, която прилича на гробница, а вътре винаги мирише на изгнил мрамор.

Не знам.

Сигурно просто си въобразявам.

Най-вероятно.

Обаче интересна работа: влизал съм в съдебната палата най-малко стотина пъти и когато съм там, никога не мисля за Вавилон, така че наистина ми е от полза.

Взех асансьора до четвъртия етаж и открих моя приятел, детектива, седнал зад бюрото си в отдел „Убийства“. Приятелят ми прилича точно на това, което е: много кораво ченге, което се интересува от разкриване на убийства. Единственото, което обича повече от хубавото сочно убийство, е говежда пържола, задушена с лук. Беше на трийсет и нещо, с телосложение на пикап.

Първото, което забелязах, бе кобурът му, в който удобно се разполагаше хубавичък полицейски револвер трийсет и осми калибър, специален. Особено много ме привличаха патроните в него. Исках ги и шестте, но реших да си направя устата за три.

Сержант Ринк разглеждаше много внимателно един нож за отваряне на писма.

Той вдигна очи.

— Балсам за очите — рече ми той.

— За какво ти е нож за отваряне на писма? — влязох аз в жанра. — Както знаеш, не си от превъзходните четци.

— Още ли продаваш мръснишки снимчици? — усмихна ми се той. — Любовни картички от Тихуана? За любители на кучета?

— Не — отвърнах. — Прекалено много ченгета ми поискаха мостри. Разориха ме.

По едно време, докато траеше световното изложение на Трежър Айланд през 40-а, много я бях закъсал с частните разследвания, та изкарвах по нещо странично, като продавах на туристите художествена фотография.

Сержант Ринк много обичаше да ме дразни за това.

Много неща съм вършил в тоя живот, с които никак не се гордея, но най-лошото, което съм правил, бе да обеднея като сега.

— Това е оръдие на убийство — поясни Ринк и пусна ножа за отваряне на писма върху бюрото. — Намерен е рано тази сутрин забит в гърба на една проститутка. Никакви улики. Само тялото й в един вход и това.

— Убиецът се е объркал — рекох. — Някой е трябвало да го заведе в магазин за канцеларски принадлежности и да му посочи разликата между плик за писма и курва.

— Олеле — заклати глава Ринк.

Отново взе ножа.

Започна да го върти много бавно в ръка. Това, че го наблюдавах как си играе с едно оръдие на убийство, не ме приближаваше особено до патроните за патлака ми.

— Какво искаш? — попита ме той, забил поглед в ножа за отваряне на писма, без да си направи труда да ме погледне. — Нали миналия път, като ти дадох пари на заем, ти казах, че ти е за последно. Какво искаш сега? Какво мога да направя за теб, освен да ти обясня как се стига до моста Голдън гейт и да ти дам основни указания, как се скача от него? Кога ще се откажеш от тъпата идея, че си частен детектив, ще почнеш да изкарваш пари и ще ми се разкараш от главата? Във война сме. Всеки е необходим. Не може да няма нещо, което да можеш да вършиш.

— Имам нужда от помощта ти — казах.

— Ох, мамка му — отвърна той и най-накрая ме погледна.

Остави ножа за отваряне на писма, бръкна в джоба си и извади шепа дребни монети. Много внимателно избра две от двайсет и пет цента, две десетачета и едно петаче. Сложи ги на бюрото и ги побутна към мен.

— Това е — каза той. — Миналата година цената ти беше пет долара, после падна до един. Сега си за седемдесет и пет цента. Намери си работа, за Бога. Все трябва да ставаш за нещо. Едно знам със сигурност: за детектив не ставаш. Колко клиенти ще се навият да наемат детектив, дето ходи само с един чорап. Сигурно се броят на пръстите на ръката ти.

Надявах се Ринк да не е видял, но, разбира се, беше го забелязал. Сутринта, докато се обличах, си мислех за Вавилон и усетих, че съм си обул само единия чорап, чак когато влязох в съдебната палата.

Смятах да кажа на Ринк, че седемдесет и петте цента не ми трябват, макар че, естествено, ми трябваха, и че онова, което наистина искам, са патрони за пистолета ми.

Опитах се да преценя ситуацията.

Изборът беше ограничен.

Можех да взема седемдесет и петте цента и да си тръгна, а можех и да му кажа: „Не, не искам пари. Искам патрони за пистолет“.

Ако вземех седемдесет и петте цента и после му поисках патроните, току-виж взел, че избухнал. Трябваше много да внимавам, защото, както казах вече, ми беше приятел. Можете да си представите що за хора са тия, дето не ме харесват.

Погледнах монетите на бюрото му.

После се сетих за един познат дребен престъпник, който живееше в Норт бийч. Доколкото си спомнях, някога той имаше пистолет. Може би все още го имаше и можех да му изкрънкам някой куршум.

Прибрах седемдесет и петте цента.

— Благодаря — казах.

Ринк въздъхна.

— Чупката — рече ми той. — Следващия път, като се появиш, искам да видя човек, който си е намерил работа и няма търпение да върне осемдесет и три долара и седемдесет и пет цента на стария си приятел Ринк. Ако видя нещо, наподобяващо теб в сегашното ти състояние, ще те арестувам и ще се постарая да ти лепнат трийсет дни. Стегни се и се разкарай от тука.

Оставих го да си играе с ножа за отваряне на писма.

Може би той щеше да го наведе на някоя идея, която да му подскаже как да разреши случая с убитата проститутка.

А би могъл и да си го завре в гъза.