Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (51)

Си Кард, частен детектив

Все още не бях позвънил на майка си.

Сигурно вече се е върнала от гробищата.

По-добре да приключа с това. А и можех да й кажа, че ще й върна част от заема. Разбира се, нямаше да й кажа какъв ми е хонорарът, защото щеше да поиска повече, отколкото имах намерение да й върна.

Сега бях много заинтересован да се сдобия с кантора, секретарка и кола. Майка ми може да почака. Свикнала е. Тя просто ще вложи парите в банката, а това бе последното място, на което исках да попаднат парите ми.

Нуждаех се от кантора, на чиято врата да пише

Си Кард

Частен детектив

със златни букви, и разкошна секретарка, на която да диктувам:

Драги г-н Купъртино,

Много благодаря за петстотинте долара премия, задето открих дъщеря ви. Удоволствие е да се работи с такъв джентълмен. Ако някога пак я загубите, знаете къде да ме намерите. Следващия път е за сметка на заведението.

Искрено ваш

Си Кард

Освен това имах нужда от кола, с която да обикалям из града, без да си протривам подметките. На частен детектив, който ходи пеш или се вози на автобус, някак му липсва класа.

Клиентите се изнервят при среща с частен детектив, ако от джоба на ризата му стърчи автобусен билет.

Но точно сега беше по-добре да се обадя на майка си.

Изминах една-две преки и стигнах до уличен телефон.

Пуснах монетата и вдигнах слушалката. Нямаше сигнал. Натиснах копчето за връщане, но монетата ми си остана вътре. Щракнах с вилката. В слушалката все така цареше тишина, но ни най-малко благоговейна. Телефонът беше глътнал шибаната ми монета.

Мамка му!

Обеднях с едно петаче.

Едрият бизнес отново ме прецака.

Треснах телефона с юмрук един-два пъти, за да покажа, че има и хора, които не са готови да бъдат обрани без борба.

Зарязах телефонната кабина и изминах половин пряка.

Обърнах се и изгледах сърдито телефона.

Един старец стоеше в кабината. Държеше слушалката и говореше с някого по телефона.

Просто няма как да спечелиш.

Зачудих се дали онзи старец е пуснал монета, или по някакъв крайно несправедлив начин е успял да се обади за сметка на моята.

Единственото отмъщение за мен в тази ситуация беше мисълта, че ако дядката се е обадил с моята монета, сега звъни на своя лекар за съвет, как да облекчи ужасния пристъп на хемороиди.

Това беше единственият начин, по който можех да изляза с достойнство от тая кофти сделка.

Обърнах се и се отправих към автобусната спирка на улица „Клей“. Ще взема автобуса до моргата. Можех да взема и такси, но реших да се повозя на автобус като един вид сбогуване, защото никога вече нямаше да пътувам с автобус.

Беше ми за последно.

Една млада жена чакаше автобуса.

Що-годе си я биваше и реших да изпробвам новодобитото си богатство. Усмихнах й се широко и я поздравих с „Добър вечер“.

Тя не ми се усмихна в отговор, не ме поздрави с „Добър вечер“.

Само нервно ми обърна гръб.

Изведнъж автобусът изникна една пряка по-нататък.

Минута по-късно седях в него на път за моргата. Качих се пръв и когато седнах напред, младата жена отиде чак в дъното.

Жените никога не са си падали особено по мен, но това щеше да се промени веднага щом откраднех онзи труп, получех остатъка от хонорара си и станех най-прочутият частен детектив в Сан Франциско… е, хайде да е в Калифорния… не, хайде да е в Америка. Защо да се съгласявам с по-малко от цялата проклета страна?

Вече имах безотказен план, как да открадна трупа.

Нищо не можеше да се обърка.

Планът беше съвършен.

Така че се облегнах назад и се размечтах за Вавилон. Умът ми се приплъзна в миналото без всякакво усилие. Вече не бях в автобуса. Намирах се във Вавилон.