Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (68)

Бейби

Какво имам да губя, мамка му? — помислих си, щом врътнах ключа да запаля. Вече бях решил. Ще доставя трупа. Беше малко след единайсет. Нямах много време за губене преди срещата на гробище „Свещен покой“, затова реших да се поразходя с колата. От сума време бях без кола. Погледнах стрелката за бензина. Резервоарът беше три четвърти пълен. Щеше да е забавно. Запалих и потеглих.

Поех към Марината.

Включих радиото.

След няма и секунда вече подпявах на популярна песничка, която досега не бях чувал. Много съм музикален. Веднага улавям всякакви мелодии. Жалко, че така и не се научих да пея или да свиря на някакъв инструмент. Далеч можех да стигна, ако го бях направил — чак до върха.

Чувствах се много добре.

Слушах хубава музика.

А в багажника си имах умряла курва.

Какво повече да желае човек в тия смутни времена? Искам да кажа, светът воюваше, а за мен всичко вървеше чудесно. Нямах оплаквания. Днес ми беше ден.

Докато карах по Кълъмбъс авеню към Марината, си представих, че съм диригент на оркестър във Вавилон и си имам собствена радиостанция.

— Здравейте всички. Това е станция Бейби, предаваме високо от върха на Висящите градини във Вавилон. Много се радваме да ви представим тази вечер Си Кард и неговия бигбенд — ще обяви водещият. — А ето го и Си Кард…

— Здравейте, суинги от Вавилон! — ще кажа аз. — Тук е вашият слуга на звука Си Кард, който свири музика, за да направи по-светли мечтите ви. Ще започнем с госпожица Нанадират, нашата пойна птичка, възпяваща забранените наслади, която ще изпълни „Когато се усмихват ирландските очи“.

Наистина извличах максимално удоволствие от радиото. Тоест докато не забелязах, че една кола ме следи.