Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (36)

Днес ми е ден

След като хазайката се махна, поех по коридора към апартамента си и изведнъж осъзнах светлата страна на ситуацията. Сградата беше собственост на старата хазайка, а тя беше вдовица и нямаше ни роднини, ни приятели. Имуществото й сигурно беше в пълен хаос. Докато се оправят с тази бъркотия, щяха да минат месеци и никой нямаше да ми натяква, че съм просрочил наема.

Какъв покой!

Днес наистина ми беше ден.

Такъв ден не ми се беше случвал, откакто преди две години оная кола ме прегази и ми счупи и двата крака. Тогава добре се уредих. Макар че после изкарах три месеца на количка, беше къде-къде по-добре, отколкото да бачкаш за хляба, и, о, какви времена бяха! — докато си мечтаех за Вавилон там, в болницата.

Направо не ми се тръгваше.

И май ми личеше.

Сестрите се шегуваха с мен.

— Защо си толкова мрачен? — попита ме едната.

— Все едно си тръгнал на погребение — додаде другата.

Те не знаеха колко уютно е в болницата — лежиш си, грижат се за всичките ти нужди и буквално няма какво да правиш, освен да си мечтаеш за Вавилон.

Щом излязох през входната болнична врата, на патерици, всичко тръгна надолу на мига. И оттогава се срива все по-надолу и по-надолу… И какъв ден само, засега: клиент! Патрони за патлака ми! Пет долара! И най-хубавото от всичко, мъртва хазайка!

Какво повече да иска човек?