Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (47)

Вкус към бирата при бюджет за шампанско

Светлините на Сан Франциско, блеснали отвъд залива, изглеждаха красиви от малкия бар в Сосалито, където седяхме.

Клиентката ми се наслаждаваше на бирата си. Пиенето на бира й доставяше огромно удоволствие. Не пиеше така, както можеше да се очаква. В начина, по който боравеше с бирата, нямаше нищо дамско. Лочеше я като току-що взел заплатата си докер.

Беше свалила коженото си палто. Отдолу беше с рокля, подчертаваща умопомрачителна фигура. Цялата работа приличаше на евтино криминале. Не можех да повярвам.

Вратът беше навън в колата и ни чакаше, така че се чувствах малко по-спокоен. Ако исках, можех да употребя думата „шампанско“, без да се страхувам от неизвестното. Светът със сигурност е странно място. Нищо чудно, че прекарвам толкова време в мечти за Вавилон. По-безопасно е.

— Къде е трупът, който искаш да открадна? — попитах, наблюдавайки как тази богата дама с изящна външност удря мощен гълток бира. И после се оригва.

— Бирата наистина ти харесва, нали?

— Имам вкус към бирата при бюджет за шампанско — обясни тя.

Когато каза „шампанско“, неволно се огледах за врата. Слава богу, беше си в колата.

— Кажи сега за този труп, дето го искаш — подканих я.

— Къде държат труповете? — попита тя, като да бях бавнозагряващ.

— На много места — отвърнах, — но най-вече в земята. Ще ми трябва ли лопата?

— Не, глупчо — отвърна ми тя. — Трупът е в моргата. Не е ли логично да държат труп там?

— Да — рекох. — Става.

Тя люсна нова яка глътка бира.

Махнах на келнерката да донесе още бира. През това време клиентката ми пресуши онази пред себе си. Според мен току-що беше поставила световен рекорд по бързо изпиване на бира за богаташки. Според мен и Джони Вайсмюлер не би пресушил по-бързо халба бира.

Келнерката тропна нова бира пред нея.

Аз все още се плациках с бърбъна с лед, който си бях поръчал на влизане в бара. Нямаше да пия повече. Не бях кой знае какъв пияч — пийвах сегиз-тогиз по някоя чашка и мярката ми беше едно питие.

Тя се нахвърли на втората бира със същото настървение, както и на първата. Не бе излъгала, когато каза, че е бираджийка.

— Мислите ли, че ще успеете да откраднете труп от моргата? — попита тя.

— Да, ще се оправя — отвърнах.

И тогава нещо изскочи в ума ми като заек на стрелбище. Дървен крак ми беше казал, че тя е огледала тялото на мъртвата проститутка за възможна идентификация като нейна роднина, но после казала, че жената не е същата. И се държала много хладнокръвно през цялото време, все едно всеки ден оглежда трупове.

Сетих се, че на тръгване от моргата плачеше.

Ставаше интересно.

Уж нехайно подхвърлих:

— Чий труп искате да открадна от моргата?

— Не е важно чий е — каза тя. — Това си е моя работа. Искам само да ми го доставите. Трупът е на млада жена. Намира се на горния етаж, в залата за аутопсии. Там има вградена в стената хладилна камера за трупове с четири отделения. Жената е горе вляво. На показалеца на крака й е закачен етикет с името „Джейн Доу“^[1]. Донеси ми я.

— Добре — казах. — Къде да занеса тялото, след като го открадна?

— Искам да я закарате на гробището — каза тя.

— Проста работа — рекох. — Те труповете и без това свършват там.

Поръчах й нова бира. Вече беше пресушила втората. Не бях виждал бирена халба да добива с такава бързина толкова празен вид. Тази буквално дишаше бира.

— Благодаря ви — каза тя.

— Кога искаш трупа? — попитах.

— Довечера — отвърна тя. — В гробището „Свещен покой“.

— Доста скоро ми звучи — казах. — А мога ли да попитам какво ще правите с него?

— Хайде, умничето ми — рече тя. — Какво правят с труповете на гробищата?

— Добре — казах. — Схванах картинката. Искаш ли да донеса и лопата?

— Не — отвърна тя. — Просто докарайте трупа на гробището, ние ще се погрижим за останалото. От вас искаме само тялото.

Като каза „искаме“, реших, че множественото число предполага и врата.

Поръчах й нова бира.