Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (44)

Пепеляшка на авиолиниите

Стоях си там, пред радиостанция WHYZ2 „Пепеляшка на авиолиниите“ и си мислех за Сидни Грийнстрийт, Питър Лоре и печената пуйка с гарнитура, когато отпреде ми спря кадилакът, минал покрай мен, докато отивах към моргата, и задната врата се отвори плавно. На задната седалка седеше красавицата блондинка, която видях да излиза от моргата.

Направи ми знак с очи да се кача.

Син знак.

Седнах до нея.

Беше облечена с кожено палто, което струваше повече от всичките ми познати, събрани накуп и умножени по две. Усмихна ми се.

— Какво съвпадение — каза. — Видяхме се в моргата. Светът е малък.

— Дума да няма — казах. — Както разбирам, вие сте моят…

— Клиент — довърши тя. — Имате ли оръжие?

— Да — отвърнах. — Имам.

— Добре — каза тя. — Много добре. Според мен ще станем приятели. Близки приятели.

— Защо ви е нужен въоръжен човек? Какво се изисква от мен? — попитах.

— Виждала съм го по филмите — каза ми тя с усмивка.

Имаше идеални зъби. Толкова идеални, че чак се притесних за моите. Устата ми сякаш беше пълна със счупени стъкла.

Зад кормилото седеше същият шофьор, който я возеше и предния път. Вратът му бе много мощен. Откакто се качих в колата, той не бе поглеждал назад. Седеше със забит напред поглед. Вратът му сякаш можеше да нащърби брадва.

— Удобно ли ти е? — попита ме богатата блондинка.

— Да — отвърнах. Този филм бях го гледал.

— Господин Кливланд — обърна се тя към шофьора, чийто врат трепна в отговор.

Колата бавно потегли по улицата.

— Накъде сме? — попитах безцеремонно.

— Към Сосалито да пийнем по бира — отвърна тя.

Стори ми се странно.

Последното нещо на света, на което тя приличаше, беше пиячка на бира.

— Изненадан ли сте? — попита ме тя.

— Не — излъгах.

— Не сте искрен — усмихна ми се тя.

Зъбите й наистина си ги биваше.

— Добре де, малко — признах.

Парите бяха нейни. Щях да играя на всяка игричка, която тя поискаше.

— Хората винаги се панират, като кажа, че искам бира. Те, естествено, решават, че съм от дамите, които предпочитат шампанско — заради начина, по който изглеждам и се обличам. Но външността може да лъже.

Когато спомена шампанското, вратът на шофьора потръпна яростно.

— Господин Кард? — каза тя.

— О. — Отново отместих поглед от врата на шофьора към нея.

— Не мислите ли така? — продължи тя. — Или сте от хората, които съдят по външността?

Вече казах, парите бяха нейни, а на мен ми трябваха.

— Честно казано, госпожице, изненадан съм, че пиете бира.

— Наричайте ме госпожица Ан — каза тя.

— Добре, госпожице Ан, изненадан съм, че предпочитате бирата пред шампанското.

Вратът на шофьора пак потръпна яростно.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Вие обичате ли шампанско? — каза тя и щом произнесе думата „шампанско“, вратът на шофьора отново потръпна.

Тръпненето беше толкова мощно, че сякаш можеше да ти строши палеца, ако в този миг докоснеш врата му. Врат, с който не можеш да не се съобразяваш.

— Господин Кард, чухте ли ме? — попита тя. — Вие шампанско ли предпочитате? Обичате ли шампанско?

Вратът пак се разтресе като горила, която друса решетките на клетката си.

— Не, обичам бърбън — казах. — „Олд Кроу“ с лед.

Вратът на шофьора престана да трепери.

— Колко забавно — каза тя. — Ще си прекараме чудесно заедно.

— Какво ще правим? — попитах.

— Не се безпокойте — отвърна тя. — Има много време.

Вратът на шофьора не мръдна, докато карахме през Сан Франциско към моста Голдън гейт. Виждах, че този врат притежава потенциал за създаване на неприятности. Замислих се какво ли може да ти се случи, ако вземеш, че ядосаш тоя врат. Представата никак не ми хареса. Ще се погрижа да поддържам доброто отношение на врата към себе си. Двамата с този врат ще да станем приятелчета, ако успея да постигна своето.

Вратът не обичаше думата „шампанско“.

Занапред много ще внимавам да не използвам тази дума.

Вратът харесваше думата „бърбън“, така че щеше много често да я чува.

В какво, по дяволите, се забърквах?

Пътувахме по улица „Ломбард“ към Голдън гейт и към онова, в което ми предстоеше да се забъркам.