Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (75)

В гробището ний ще влезем

Кой знае колко време бях висял, когато по шосето се зададе кола. Това беше първата кола, която минаваше по пътя. Движеше се много бавно. Изглежда, пътуваше към гробището.

Беше доста далеч и не се виждаше каква марка е. Или поне аз не можех да позная. Зачудих се не е ли кадилакът. Колата спря на двеста метра от мен. Фаровете угаснаха, излязоха някакви хора. Имаха фенерче, но не можех да различа кои са. Можеше да е онази дружина, вратът и блондинката, но пък можеше и да са най-обикновени прости обирджии на гробове.

Нямаше начин да разбера, докато не изляза от колата и не се превърна в спотайващ се самоуверен частен детектив на път да сключи най-голямата сделка в живота си. Тъй че това и направих. Излязох от колата.

Липсваше ми само фенерче.

После ми хрумна нещо.

Качих се обратно в колата и отворих жабката.

Ударих тотото!

Фенерче!

Това беше знак от небето.

Всичко щеше да мине чудесно.

Бях се уговорил да се срещна с врата и Нашата Господарка с Безпределния пикочен мехур до паметника на някакви войници, загинали в Испано-американската война. Паметникът се падаше на около триста метра навътре в гробището. Татковият гроб беше съвсем близо след него.

Много пъти бях минавал покрай паметника на път за гроба му. Разбира се, че ми се искаше да не съм го убил. Може би, ако всичко в този случай минеше, както трябва, накрая щеше да ми остане малко време да отида и да го почета. Защо ми беше да хвърлям онази топка на уличното платно? Да не я бях виждал!

С фенерчето в едната ръка — не бях го включил, но при нужда бях готов да пронижа мрака с лъч светлина — и със заредения револвер в другата се промъкнах в гробището и се отправих между гробовете към паметника от Испано-американската война.

Движех се много предпазливо.

Изненадата беше много важен елемент в тази ситуация и исках да е на моя страна. За да се добера до паметника, се наложи да си пробивам път през една горичка. Паметникът беше непосредствено зад нея. Трябваше да внимавам, докато се провирах между дърветата. Беше много тъмно — не ми се искаше да падна и да вдигна джангър. Между дърветата внимавах с всяка стъпка, като да ми беше последна.

Бях прекосил горичката наполовина, приплъзвайки се като сянка, когато чух гласове. Идваха откъм паметника, на петдесетина метра пред мен.

Не можех да чуя какво точно си говореха, но бяха трима души: двама мъже и една жена. Далеч бяха и не можех да ги разпозная. Дърветата заглушаваха гласовете им.

Направих още десетина много внимателни крачки, спрях за момент, събрах мислите си и се опитах да чуя какво казват и кой го казва, но пак ми бяха твърде далеч.

Имах предчувствието, че този случай бързо върви към развръзка. Нещо не беше наред. Продължих да напредвам. Всяка крачка беше цяла вечност. Искаше ми се да съм във Вавилон и да се държим за ръце с Нанадират.