Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (30)

Автобусният трон

Нещата започваха да стават сложни.

По-добре да се обадя на майка си по-късно, когато се поопростят. Не исках да насилвам късмета си, докато водех по точки, затова реших да се прибера и да се изкъпя преди срещата с клиента.

Може би в шкафа ми ще се намери някакво подобие на чиста риза. Исках да изглеждам пред клиента си възможно най-добре. Дори зъбите щях да си измия.

Тръгнах по „Киърни“ към „Сакраменто“ и зачаках автобуса, който щеше да ме отведе в Ноб Хил и в моята квартира. Не ми се наложи да чакам дълго. Автобусът беше само през няколко преки и идваше по „Сакраменто“ към моята спирка.

Нали виждате, късметът не ме напускаше.

Мисля, че късметът е като прилива.

Като дойде, идва.

Щях да се наслаждавам истински на лукса да пътувам с автобус. От седмици препусках като кон из Сан Франциско. Такава бедност не бях стигал, но това вече е минало.

Качих се на автобуса, платих си и седнах, като да бях крал, който се радва на своя нов-новеничък трон. Щом автобусът пое по „Сакраменто“, въздъхнах с наслада. Май че въздъхнах малко силничко, защото младата жена, седяща крак въз крак на седалката срещу мен, отпусна крака си и извърна притеснено глава на другата страна.

Сигурно сядаше на автобусна седалка всеки проклет ден от живота си. Може дори да се беше родила в автобус и да си имаше доживотен билет, а като умреше, щяха да откарат ковчега на гробищата с автобус. Разбира се, боядисан в черно, а всичките седалки — отрупани с цветя, като някакви смахнати пътници.

Някои хора не оценяват колко добре са се уредили.