Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (53)

Бързият стрелец

Изведнъж осъзнах къде се намирам, и като на бърз стрелец от каубойски филм ръката ми изхвърча нагоре и дръпна връвта на звънеца, за да спре автобусът. Слязох тъкмо навреме.

Още няколко секунди и щях да си пропусна спирката.

Мечтите за Вавилон са опасна работа.

Една грешка в изчисленията и вече си на няколко пресечки от спирката си.

За щастие пътувах с автобус за последен път и вече нямаше да ми се налага да се притеснявам, че ще си пропусна спирката. Слава богу. Веднъж, унесен в мечти за Вавилон, стигнах чак до края на линията и нямах пари за връщане, а шофьорът не искаше да ме остави да пътувам без пари. Дори и след като му обясних, че нямам пари, и го излъгах, че съм заспал.

— Непрекъснато ми ги разправят тия — каза той, проявявайки забележителна липса на съчувствие за тежкото ми положение. — Не можеш да си платиш с истории, за да се возиш на автобуса ми. Искам пет цента. Ако ги нямаш, слизай от автобуса ми. Не аз измислям правилата. Пътуването струва пет цента. Аз просто си върша работата, така че слизай от автобуса ми.

Не ми хареса начинът, по който този мръсник непрекъснато повтаряше „автобуса ми“, като че проклетият автобус беше негов.

— Автобусът твоя собственост ли е? — попитах.

— Какво искаш да кажеш? — попита ме той.

— Искам да кажа ти ли си собственик на автобуса? Все повтаряш „автобуса ми“, та си помислих, че сигурно шибаният автобус си е твой собствен и че после го откарваш вкъщи и спиш с него. Може би дори си женен за него. Този автобус е жена ти.

Не можах да кажа нищо повече, защото шофьорът ми прасна един, както си седеше на седалката, и аз се строполих в несвяст. Осветлението угасна. Свестих се десет минути по-късно, седнал на тротоара облегнат на витрината на някаква дрогерия.

Но онова, което направи края на пътуването ми съвършен, беше нещото, което ме върна в съзнание: едно куче пикаеше отгоре ми. Сигурно много му приличах на пожарен кран. Както и да е, това вече беше минало. Имах в джоба си осемстотин долара и за последен път пътувах с автобус.

Щом слязох, се обърнах и изкрещях на шофьора: „Майната ти!“. Той като че се сащиса. Пада му се. Никога вече няма да ме опикават кучета.