Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (16)

Шефът

Ура, имах си зареден револвер! Само след няколко часа щях да се запътя с уверена походка към клиента си. Чудех се какво ли ще искат от мен, та да е нужен револвер. О, добре де, просяците не могат да избират. Тия пари наистина ми трябваха.

Смятах да поискам петдесет долара за текущи разходи. Това щеше много да промени положението ми. Можех да се отърва от хазайката, като й бутна някой долар. Не мисля, че тая история за петролните кладенци в Род Айланд, дето й я пробутах, ще държи дълго. Когато се прибера в апартамента, сигурно ще вие като призрак.

Имах малко време за убиване, затова тръгнах по улицата към площад „Портсмут“ и седнах на една пейка до паметника на Робърт Луис Стивънсън.

Паркът гъмжеше от китайци — влизаха, излизаха. Известно време ги наблюдавах. Интересни хора. Много енергични. Зачудих се дали някой някога им е казвал, че много приличат на японци, а моментът никак не беше подходящ да приличаш на японец.

Но това вече нямаше нищо общо с мен, защото моята война бе приключила — такива неща си мислех, докато си седях на пейката в Сан Франциско, а светът около мен си се въртеше. Имах зареден револвер в джоба си и клиент, който имаше желание да си плати за услугите ми.

Светът не беше толкова лош, затова започнах да мисля за Вавилон. Защо не? Още два-три часа нямах какво да правя. От това не боли. Просто трябва много да внимавам, докато мечтая за Вавилон. Не бива да позволявам да ме увлече. Ще се владея. Това ще направя.

Ще му покажа аз на Вавилон кой е шефът тук.