Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (1)

Добри новини, лоши новини

2 януари 1942 година ми донесе една добра и една лоша новина.

Първо добрата: разбрах, че съм НГВС и няма да ме пращат да се бия във Втората световна война. Това изобщо не ми се струваше непатриотично, защото си бях отвоювал и за Втората световна още преди пет години в Испания. Имам две-три дупки от куршум в гъза за доказателство.

Никога няма да проумея защо ме улучиха точно пък в гъза. Хич не ставаше да го разказваш като история от войната. Кажеш ли на хората, че си прострелян в гъза, не си никакъв герой. Не те вземат насериозно, обаче това вече не беше мой проблем. Войната, която за останалата Америка тепърва започваше, за мен вече беше приключила.

А сега и лошата новина: нямах патрони за пистолета. Току-що ми бяха възложили случай и патлакът щеше да ми трябва и ей на̀ — патроните ми свършиха. Клиентът, с когото щях да се срещна за пръв път днес, искаше да му се явя с пистолет и едва ли имаше наум незареден пистолет.

Какво да правя?

Нямах кьорав цент, а кредитът ми в „Сан Франциско“ никакъв го нямаше. През септември ми се наложи да се откажа от кантората, макар че ми струваше само осем долара на месец, и сега служебно ползвах монетния телефон във фоайето на жилищния блок с евтини квартири на Ноб хил, в който живеех. От два месеца не съм си плащал наема. Не можех да избия и трийсет долара месечно.

За мен хазайката беше по-голяма заплаха от японците. Всеки очакваше японците да довтасат в Сан Франциско и да почнат да се разкарват с въжени железници нагоре-надолу по хълмовете, но, повярвайте ми, бих наел цяла японска дивизия, само и само да се отърва от хазайката.

— Кога по дяволите ще си платиш наема, хаймана с хаймана! — крещеше ми тя от горната площадка, където беше нейният апартамент. Неизменно бе облечена в размъкнат халат, обгръщащ тяло, достойно за първа награда в конкурс за най-красив циментов блок. — Страната воюва, а ти дори не си плащаш проклетия наем!

В сравнение с нейния глас тътенът на Пърл Харбър^[1] би прозвучал като приспивна песенчица.

— Утре — лъжех я аз.

— Утре, гъзът ти утре! — крещеше ми тя в отговор.

Беше шейсетинагодишна, шест пъти се бе женила и шест пъти бе овдовявала. Ега ти късметлиите. Така и сградата станала нейна собственост — един от тях й я оставил в наследство. Господ му направил услуга — един дъждовен ден накарал колата му да закъса на железопътните релси точно след Мърсид. Пътуващ търговец бил човекът, четки продавал. След като влакът минал през колата, не могли да разберат кое е той, кое — четките му. Мисля, че са го погребали с известно количество четки в ковчега — сметнали са ги за част от него.

В онази древна, отдавна отминала епоха, когато си плащах наема, хазайката се държеше дружелюбно с мен — канеше ме у дома си на кафе и понички. Обичаше да говори за покойните си съпрузи, особено за един, дето бил водопроводчик. Все разправяше колко сръчно поправял бойлери. Само за него разправяше, останалите й четирима съпрузи винаги бяха извън фокус. Сякаш браковете й бяха съществували затворени в мрачни аквариуми. Не удостояваше с кой знае какви коментари дори прегазения от влака й съпруг, но за оня с бойлерите не можеше да се наприказва. Сигурно и нейния бойлер е оправял доста сръчно.

Кафето й винаги беше съвсем рядко, поничките — баяти, защото ги купуваше вчерашни от една пекарна на улица „Калифорния“, през няколко преки.

Понякога пиех кафе с нея, защото и без това нямах кой знае какво да върша. Работата и тогава вървеше също толкова тегаво, колкото и сега, като изключим току-що възложения ми случай. Но бях турил настрана някоя и друга пара, след като попаднах в автомобилна злополука и уредихме въпроса извън съда, та все още можех да си плащам наема, макар да се бях отказал от кантората няколко месеца преди това.

През април 41-ва ми се наложи да пусна и секретарката си. Направих го с най-голямо неудоволствие. Прекарах петте месеца, през които работеше при мен, в опити да я сваля. Държеше се доста мило, но успях да стигна едва до първа база. Поцелувахме се в кантората и с това си и останах.

След като я оставих да напусне, тя ме разкара.

Една нощ й се обадих и накрая тя ми каза горе-долу следното: „… освен дето не се целуваш добре, и като детектив хич те няма. Що не си смениш работата? От теб би излязъл идеален пиколо“.

Щрак.

Ох, ами то…

Но пък какъв задник имаше. Единствената причина да я взема на работа беше, че се съгласи да работи за най-ниската надница от Китайския квартал насам.

През юли си продадох колата.

И ей ме сега: нямам патрони за пистолета, няма откъде да взема пари, нямам кредит и не ми е останало нищичко за залагане. Седях си в евтината квартирка на улица „Ливънуърт“ в Сан Франциско и си мислех за всичко това… и изведнъж гладът взе да бъхти стомаха ми като Джо Луис^[2]. Три къси прави с дясната в корема и се запътих към хладилника.

Голяма грешка.

Надникнах и побързах да затворя вратата — джунглата вътре напираше да излезе навън. Не знам как някой може да живее като мен. Апартаментът ми е толкова мръсен, че неотдавна смених всичките седемдесет и пет ватови крушки с двайсет и пет ватови, та да не ми се налага да гледам мръсотията. Беше лукс, но нямаше начин. За мой късмет квартирата ми няма прозорци — иначе наистина щеше да е много зле.

Апартаментът ми беше толкова мрачен, че приличаше на сянка на апартамент. Чудя се винаги ли съм живял така. Искам да кажа, би трябвало да съм имал майка, някого, който да ми е нареждал да чистя, да се грижа за себе си, да си сменям чорапите. Да, имах си, но като дете май не бях много схватлив и така и не съм прихванал нищо. Все трябваше да има някаква причина.

Стоях си там до хладилника и се чудех какво да направя, когато ме осени страхотна идея. Какво имах да губя? Нямах пари за патрони, пък и бях гладен. Нуждаех се от храна.

Качих се горе, до апартамента на хазайката ми.

Позвъних.

Това бе последното нещо на света, което би очаквала, защото вече повече от месец й се измъквах като мокра връв, но вечно попадах в мрежата на нейните ругатни.

Тя отвори и изобщо не можеше да повярва, че стоя там. Сякаш от дръжката на вратата я тресна ток. Думица не можеше да обели. От което аз се възползвах максимално.

— Еврика! — креснах в лицето й. — Мога да си платя наема! Целия блок мога да купя! Колко ще му искаш? Двайсет хиляди в брой! Излезе ми късметът! Петрол! Петрол!

Тя беше твърде объркана, затова ми кимна да вляза и ми посочи един стол. Все още не беше казала и гък. Какви й ги плещех — сам не си вярвах.

Влязох вътре.

— Петрол! Петрол! — продължих да крещя, а после заразмахвах ръце, все едно петрол бликаше от земята.

Превърнах се в петролен кладенец току пред очите й.

Седнах.

Тя седна срещу мен.

Устата й все още беше запечатана.

— Чичо ми откри петрол в Род Айланд! — изкрещях. — Половината е мой. Аз съм богат! Двайсет хиляди в брой за тая купчина лайна, дето й викаш жилищен блок! Двайсет и пет хиляди! — провикнах се. — Искам да се оженя за теб и да си имаме една сюрия жилищни блокчета! И да отпечатат брачното ни свидетелство върху табела „Няма свободни квартири!“.

Хвана дикиш.

Повярва ми.

Пет минути по-късно държах в ръката си чаша много рядко кафе и нагъвах баята поничка, а тя ми обясняваше колко се радвала за мен. Казах й, че ще купя от нея сградата идущата седмица, когато пристигне първият милион от петрола.

На излизане от апартамента й — след като си залъгах стомаха и си подсигурих покрив над главата за още една седмица — тя раздруса ръката ми и каза:

— Добро момче си ти. Петрол в Род Айланд.

— Точно така — рекох й. — Близо до Хартфорд.

Щях да я помоля за петарка, за да купя патрони за пистолета, но реших, че е по-добре да се оправя сам.

Ха-ха!

Схванахте ли майтапа?