Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (38)

Световнопризнат експерт по чорапите

Завърших персоналната си хигиенна оргия с най-неефективното бръснене на света поради тъпотата на ножчето — най-острото, което ми се намираше.

После прерових няколко купчини дрехи и стъкмих най-чистия възможен гардероб при тези условия, докарани от месеци крайна бедност. Освен това се погрижих да обуя два чорапа. Разбира се, не бяха от един чифт, но си приличаха достатъчно — само световнопризнат експерт по чорапите би могъл да познае, че са различни.

Слава богу, новият ми клиент щеше да се погрижи за всичко това. Щеше да ме измъкне от този ад.

Погледнах часовника на масичката до леглото. Циферблатът му едвам се подаваше над хиляди безнадеждни боклуци. Не изглеждаше особено щастлив. Според мен би предпочел да се намира в къщата на някой банкер или на стара мома учителка, а не в дома на частен детектив от Сан Франциско, на когото хич не му върви. Стрелките на деморализирания часовник сочеха пет и петнайсет. Имах четирийсет и пет минути до срещата с клиента ми пред радиостанцията на улица „Пауъл“.

Надявах се, че каквото и да иска моят клиент от мен, то ще се случи в радиостанцията, защото никога досега не бях влизал в радиостанция, а обичам да слушам радио. Имам си много любими предавания.

Е, сега бях „изкъпан“, „избръснат“, „чист“ и „облечен“. Време бе да тръгвам към центъра. Реших да походя пеш, защото бях свикнал, а сега това вече бе минало. С тлъстия хонорар на клиента вече нямаше да се случва и тази разходка из града бе един вид сбогуване с препускането пеш.

Облякох си пак сакото с револвер във всеки джоб — един зареден и един празен. Като си спомням сега всичко, ми се ще да бях извадил празния от джоба, но не можеш да се върнеш и да промениш миналото. Просто трябва да живееш с него.

Преди да изляза, проверих да не би да съм забравил нещо. Разбира се, че не бях. Толкова малко неща притежавах на този свят, че какво, по дяволите, да забравя?

Часовник — не, пръстен печат с огромен диамант — не, заешко краче талисман — хич. Отдавна го бях изял. И застанал така, с двата револвера в джоба, бях съвсем готов да тръгна.

Единственото, което глождеше ума ми, бе фактът, че тепърва ми предстоеше да се обадя на майка си, да проведа отново онзи разговор от край до край и да си приема порцията ругатни за седмицата.

Ох, добре де… ако искат животът да е съвършен, то, първо на първо, да го бяха създали такъв, и нямам предвид Райската градина.