Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (70)

Самотният орел

Малко преди да стигна следващата голяма пряка, изведнъж завих наляво, обиколих карето и се върнах при разбитата кола на Дървен крак и четиримата лоши негри. Приближих се изотзад. Зяпаха в посоката, накъдето бях потеглил.

Натиснах клаксона и те се обърнаха.

Никога няма да забравя физиономиите им, когато ме видяха. Тримата, които не бяха ранени, се опитаха да си вземат бръсначите. Щом ме зърнаха, бръсначите им без никакво усилие изпаднаха от ръцете им и издрънчаха на улицата, която бързо се превръщаше в техен дом. Сякаш на този етап за тези бръсначи вече беше невъзможно някога пак да накълцат мръвки за яхния или дори да обръснат някого.

Времето им беше отминало.

Щом ме видя, негърът с пробития от куршум крак пусна огромна усмивка.

— Мамка му! — възкликна той. — Пак Мръвката! Какво има тоя път? За гащите ни ли си дошъл?

Останалите намериха това за много смешно и се разхилиха. То си беше много смешно. И аз не можах да се сдържа и също се усмихнах. Само дето тия добряци искаха да ме разфасоват.

— Не, задръжте си гащите — казах.

— Дядо Коледа — рече Смайли.

— Кой ви плати да вземете трупа от мен? — попитах. — Само това искам да знам.

— Що не каза? — отвърна Смайли. — Лесна работа. Един такъв с врат като дънер и една лъскава бяла кукличка, дето лочеше бира, пък не пикаеше. Къде ли я туряше всичката тая бира? Те са шефовете, но сега шефът си ти.

— Благодаря — казах им.

— Мамка му бе, Мръвка — рече Смайли. — Много те моля, стига си стрелял по мен. Стар съм вече за куршуми. Случайно да ти требе партньор, а?

— Не — отвърнах. — Аз съм самотен орел.

Този път, когато потеглих с колата им, всички ми махаха.