Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (22)

Хотел „Първа база“

— Ставай, задник такъв! — Гласът скрибуцаше в ушите ми, сякаш някой нарочно бе настъпил бабешки очила. — Наспа се вече за хубост! Ставай! Това тук не ти е хотел! Това е бейзболен отбор! — продължаваше да стърже гласът.

Все едно бяха пуснали желязна каса върху главата ми.

Отворих очи и видях мениджъра и Сам надвесени над мен. Зяпаха ме. Мениджърът май наистина беше вбесен. Сам се хилеше като кученце иззад щръкналите си зъби. Лежах на тревата до първа база.

Отборът се упражняваше с бухалки. Постоянно ме попоглеждаха и подхвърляха шегички. На всички им беше весело, без мениджъра и мен.

— Знаех си, че от теб бейзболист не става — рече той. — Не ми приличаш на бейзболист. Според мен ти изобщо не си виждал топка за бейзбол.

— Какво стана? — попитах.

— Чуваш ли го, Сам — рече мениджърът. — Чу ли го? Тоя боклук ме пита какво е станало. Какво си мислиш, че е станало, твойта мама? Обмисли всички възможности и после ми кажи какво според теб е станало. Какво би могло да стане? — и пак се разкряска: — Тряснаха те по тиквата! Стърчеше там като тиквеник и те цапардосаха по главата! Хич не се и помръдна! Ти топка за бейзбол не си и помирисвал! Кибичеше си там, все едно чакаш автобуса!

Той посегна, сграбчи ме за яката и ме повлече през тревата към улицата.

— Стига де! — възкликнах. — Престани! Главата ме цепи страшно. Какво правиш?

Думите ми не му направиха никакво впечатление. Продължаваше да ме мъкне. Заряза ме проснат на тротоара. Дълго време останах да лежа там — отначало си мислех, че не съм скроен за професионален бейзболист.

После се сетих за моята мечта за Вавилон и колко, колко приятна беше тя.

Вавилон… какво хубаво място.

Така се почна.

И все се връща оттогава.