Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (35)

Млекарите

Щом стигнах улица „Ливънуърт“ и изминах половината пряка до съборетината, в която живеех, ме обзе леко усещане за триумф. Не бях си помислил нито веднъж за Вавилон.

Пред блока сварих колата на моргата. Някой беше умрял. Опитах се да си представя като покойник някого от наемателите и не можах. Защо да се зоря, когато плащането на наема тук си беше форма на смърт?

Със сигурност щях да се изненадам, когато разберях кой е.

Колата на моргата беше префасониран камион, достатъчно широк, за да побере четирима съвсем пресни бивши данъкоплатци.

Изкачих се по стъпалата, отворих входната врата и пристъпих в тъмния плесенясал коридор на сградата, която някои наричат дом, но аз — лайнарник.

Макар че бях поуталожил с хазайката положението с наема, неволно погледнах към втория етаж и към апартамента й. Вратата зееше, двама служители от моргата изнасяха през нея трупа й. Трупът лежеше на носилка покрит с чаршаф. Около вратата се бяха скупчили неколцина наематели. Държаха се като току-що произведени оплаквачи любители.

Стоях в дъното на площадката и наблюдавах как служителите свалят трупа на хазайката по стълбите. Справяха се много гладко, почти без усилия, все едно зехтин се излива от шише.

Не казаха нищо, когато слязоха. Познавам мнозина, които работят в моргата, но тези не ги познавах.

Наемателите оплаквачи бяха оформили на площадката мъничка тълпа — шепнеха си и жалееха непрофесионално. Не ги биваше много. Естествено — че как да жалееш сносно за хазайка, която беше такова врескало и вечно си вреше носа в хорските работи? Имаше гадния навик да наднича през една пукнатина във вратата и да следи кой влиза в блока, кой излиза. И невероятен слух. Сигурно някой неин далечен прадядо е бил прилеп.

Е, това за нея беше вече минало.

Сега ще замине при моя приятел с дървения крак, който съвсем скоро ще я положи върху лед. Зачудих се дали ще позяпа и нейното голо тяло. Едва ли. Доста старичка беше, а и твърде много баяти понички беше изяла. На малкия пръст не можеше да стъпи на проститутката, която в момента му правеше компания — оная отворената с нож за писма.

Представих си за миг тялото й. Страхотно парче беше. После се сетих за красивата блондинка, която срещнах в моргата — как плачеше, когато я видях, но пред Дървен крак при огледа на безжизненото тяло на курвата се беше престорила на много сдържана и равнодушна. Тези мисли доведоха и образа на нейния шофьор, който ми се усмихваше, докато потегляха — сякаш ме познаваше, сякаш бяхме стари дружки, които точно сега нямат време да си побъбрят, но съвсем скоро отново ще се видят.

Върнах се наум към непосредствената си задача — да наблюдавам как служителите смъкват мъртвото тяло на хазайката надолу по стълбите. Дума да няма, биваше си ги. Разбира се, на тях това им е работата, но не можеше да не им се възхитя. Според мен всяко действие може да бъде изкуство и те потвърждаваха тази теория, мъкнейки трупа на старата чанта, все едно беше ангел или поне милионерка.

— Хазайката ли? — попитах, когато най-сетне я свалиха долу.

Прозвуча като изречено от истински частен детектив. Обичам да си поддържам формата.

— Мда — рече единият.

— Как е станало? — попитах.

— Машинката й сдала — отвърна другият.

Любителите оплаквачи ги последваха по стълбите и наблюдаваха, докато я изтътрузваха от сградата. Плъзнаха тялото й в колата. Вътре вече имаше един труп, така че щеше да си има компания за из пътя, докато стигнеха до моргата. Предполагам, че е по-гот, отколкото да пътуваш сам.

Служителите захлопнаха вратата зад нея и новия й приятел. Заобиколиха бавно и се качиха отпред. В поведението им имаше някаква безцеремонна небрежност. Отнасяха се с труповете горе-долу както млекарят с празните бутилки. Грабваш и отнасяш.