Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (99) (Част първа)

98

— Скъпа моя Гардън — каза Джордж Бенджамин, — защо не последвате примера ми и не затворите магазина за през лятото? Няма никакви клиенти, само хора, които се чудят къде да влязат на сянка. А на „Чалмърс Стрийт“ дори и такива няма.

— Ти например идваш, Джордж.

— Аз съм стар досадник. Идвам тук, сядам под смокинята ти като някой патриарх от Вехтия Завет и се наливам с прекрасния ти студен чай. Ще взема да донеса едно коренче мента от градината и да го посадя ей там, до водостока.

— Би било прекрасно, Джордж — Гардън притвори очи и се заслуша във вятъра, който шумолеше в листата и в камбаните на „Свети Архангел Михаил“, които отбелязваха часа. Четири. Днес явно няма да дойде. Тя не можеше да каже на Джордж Бенджамин, че не затваря магазина, защото Джон Хендрикс идва един-два пъти седмично. Самата тя трудно си признаваше това.

Но наистина бе така. Заради Хендрикс тя бе купила старата хладилна кутия и всеки ден купуваше по пет килограма лед. И пак заради него бе купила дворните мебели. Малкото патио бе прохладно и сенчесто, идеално място човек да поседне с чаша ледено питие. След едномесечни редовни посещения Джон Хендрикс вече не се преструваше, че идва, за да гледа делвата на Хестър Бейтмън. Той вече влизаше и направо от вратата сваляше шапката си. И ако в магазина нямаше други хора, сваляше и палтото си, поемаше дълбоко дъх и тогава поздравяваше. Наричаше патиото „оазис“.

И това име прилегна. Когато Елизабет пита как е минал денят, Гардън често отговаря:

— Повечето време седях в оазиса.

— Може ли да доведа една приятелка в оазиса? — питаше от време навреме Верити Емерсън.

Гардън срещна бившата си учителка по английски съвсем случайно през юни. Тя изобщо не знаела, че Гардън се е върнала в Чарлстън.

— Нямаше ме две години — каза тя. — Баща ми почина и аз отидох, за да помогна на мама да приключим делата му. Смятах да остана, дори започнах да преподавам в едно училище в Лоуъл, но ме налегна носталгия по Чарлстън. Мис Макбий каза, че с удоволствие ще ме вземе на работа и ето ме.

Гардън с изумление си даде сметка, че бяха изминали десет години, откак мис Емерсън е била нейна учителка и неин кумир. Толкова много и в същото време толкова малко. Ашли Хол с неговата строга дисциплина бе някак си неизмеримо далеч в миналото.

Мис Емерсън настояваше Гардън да я нарича Верити, нещо, с което Гардън трудно свикна. Но после прие мисълта, че идолът й е също човешко същество и дружбата им й достави истинска наслада.

Верити Емерсън бе наела къща на „Куин Стрийт“, само на една пресечка разстояние. Горе-долу веднъж седмично тя й гостуваше в оазиса. Винаги носеше сладки или сандвичи за чая, който Гардън сервираше. А понякога водеше някой приятел или приятелка от артистичната колония на „Куин Стрийт“.

Почти всеки ден един-двама приятели посещаваха Гардън. И въпреки предсказанията на Джордж Бенджамин минаваха и клиенти. Вкъщи Хелън непрестанно разказваше за приятелите си Белва всеки ден я водеше в парка, за да играе под сянката на величествените дъбове. Хелън беше истинско чарлстънско дете. Наричаше Гардън „мамо“, а не „мамче“, както преди, обичаше сладки с настъргани бадеми, разпознаваше песните на уличните търговци и когато минаваше продавачката на ягоди, тя винаги изтичваше да си вземе от нея безплатна мостра.

Когато лятото свърши и чарлстънци се завърнаха от планините и плажовете, Гардън бе поканена да заеме мястото си в хора на „Свети Архангел Михаил“.

— Какво християнско милосърдие! — иронично подхвърли тя на Елизабет, но всъщност бе дълбоко трогната от поканата. Тя обичаше да пее в хор, да чува как алтовата й партия се смесва с другите гласове, обичаше тържественото великолепие на църковната служба и спокойствието, което носеше. Все още имаше хора, главно жени, които се държаха хладно с нея, стараеха се да не срещат погледа й. Но тези, които говореха с нея така, сякаш нищо не беше се случило, бяха много повече.

— Прави ми впечатление, че все още не ме канят на рождени дни — каза Гардън. — Явно съм в изпитателен срок — кисело се усмихна тя, но в гласа й пролича облекчение. Почти бе започнала да се чувства невидима.

В края на лятото Джордж Бенджамин отвори магазина си. И Верити Емерсън започна работа.

— Сега мога да се заема със столовете от оазиса — каза Джон. Беше облечен в работни дрехи и носеше сандъче, от което извади телена четка, боя, четка и няколко бири.

— Ако клиентите питат, кажи им, че съм разсилният — каза той и се усмихна. — Ръждата по металните мебели цяло лято ми лази по нервите. Във флотата ръждата е най-големият враг — сложи бирите в хладилника и весело обеща да ги замени с нещо по-интересно, когато Щатите ратифицират отмяната на сухия режим.

— Поне президентът Рузвелт даде на всички вас, пияници, бира, още като го избраха — изтъкна Гардън.

— Ето защо ние, пияниците, гласувахме за него — съгласи се Джон. — Човекът е просто гений — каза той, седна по турски на земята и се захвана да чисти ръждата, като фалшиво засвирука през зъби.

Джон Хендрикс се занимава с дворната мебел през цялата дълга и мека чарлстънска есен. Идваше най-малко веднъж седмично, понякога и два пъти. Когато в магазина имаше клиенти, той докосваше въображаемата си фуражка и казваше: „Разсилният, мадам“, докато минаваше покрай Гардън и се запътваше към задната врата. Тя с труд удържаше смеха си, особено когато една млада жена каза: „Интересно колко много прилича на командира на моя Джери.“

Търговията бе много по-оживена, отколкото през лятото, но нещата все още вървяха бавно. Коледната треска бе още далеч. Когато клиентите намалееха, Гардън отиваше в патиото. Сърцето й винаги трепваше от приятно безпокойство, когато съзираше Джон. А когато го видеше как вдига глава и се усмихва накриво, сърцето й отново подскачаше. Гардън отдавна се бе съгласила с Пола. Очите му наистина бяха „убийствено сини“. От ъгълчетата им започваха бръчици, които, когато не се усмихваше, стояха като тънки бели линии върху мургавата му кожа.

И разговаряха, докато Джон работеше. Гардън разказваше за търга от предишната седмица, какво е купила, какво е смятала да купи, но не е купила, как върви търговията при колегите й.

Джон се оплакваше, че са го зачислили в бреговия състав и разказваше за местата, които е посетил, докато е плавал. Той като че ли беше ходил навсякъде. Любимите му места бяха Япония и Средиземноморието.

Гардън не спомена, че познава Средиземноморието от брега, от съвсем различна от неговата гледна точка. По силата на някакво негласно споразумение те никога не говореха за себе си. Всичките разкази на Джон бяха или исторически събития, или описания на различни места. Единственият личен момент беше когато изразяваше предпочитания. Що се отнася до Гардън, тя сякаш нямаше друг живот, освен този на търговец на антики. Нито дете, нито съпруг — жив или мъртъв, нито минало. Приятелството им беше странно предпазливо и нерешително. Гардън си самовнушаваше, че така й харесва. Липсваха всякакви ангажименти. И не й се налагаше да изяснява чувствата си дори не й се налагаше да чувства каквото и да било. Когато разговаряше с Пола Кинг, тя не споменаваше името на Джон. И се мъчеше да си внуши, че се радва от това, че и Пола никога не го споменава.

Малко преди Деня на благодарността Джон положи последния пласт боя върху масите и мебелите.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза той.

— Да ти подаря Хестър като отплата за труда ти?

— Почти. Всеки момент ще отменят сухия режим и аз съм приготвил една съвсем законна бутилка шампанско. В деня, когато обявят отмяната, ще я донеса, преди да затвориш и ще я изпием.

Гардън се съгласи. И едва по-късно разбра, че Джон Хендрикс я бе поканил на първата им среща.

„Сухият режим — отменен!“

Това гласяха вестникарските заглавия на пети декември. Гардън отвори магазина с един час закъснение, защото отиде в магазина „Кондън“ и купи една от копринените рокли, които рекламираха в местния вестник. Това беше първата рокля, която си купуваше, откак напусна Европа, и струваше 2,95 долара.

— Не е на „Фортуни“ — каза тя на огледалото, — но поне е нова. Сгъна роклята „Делфос“, която носеше преди това, и я прибра в чантата си. Беше носила роклите на „Фортуни“ всеки ден в продължение на повече от две години и те все още бяха като нови. Но Джон вече ги беше виждал всичките. Не бе обличала единствено бялата. Пазеше я за първия прием, на който щяха да я поканят. И бе уверена, че този момент не е далеч. Тя умееше да чака. Животът й я удовлетворяваше.

— Страхотно е — каза Гардън и подаде делвата на Джон.

Той отпи.

— Наистина — каза той. — Среброто добавя някакъв допълнителен нюанс — и й подаде делвата. Тя я пое и пръстите им се докоснаха. Гардън го погледна, за да види реакцията му. — Утре излизам в отпуск — каза той. — Ще празнувам Коледа на север със семейството си.