Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- On Leaving Charleston, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
История
- — Добавяне
93
На следващия ден Гардън отвори антиквариата „Лоукънтри“.
Магазинът й достави по-голяма радост дори от къщата. Скринът беше на почетното място върху ниска платформа до стената, ограден с пурпурно въже на месингови стойки. Имаше пет маси с различни размери в различни стилове, като на всяка бяха подредени порцеланови или сребърни съдове; четири кресла, две канапета и една висока библиотека, пълна със сервизи от стъкло и китайски порцелан. В дъното на магазина, пред прозореца с изглед към патиото, имаше бюро в стил „Кралица Ан“ и стол. Счетоводната книга, книгата с разписките и кутията с парите бяха в чекмеджетата на бюрото. Наблизо имаше малка тумбеста печка с месингова кофа за въглища. Върху нея в меден чайник се грееше вода за чай. Гардън смяташе, че ще печели клиентела с такива дребни актове на внимание като например да предлага чай на посетителите, докато чакат да им опаковат покупките. Имаше подготвен поднос с чашки, чинийки, лъжички, кутийка за чай, кутийка за бисквити, чайник, цедка, кана вода, съд с бучки захар и щипци. Гардън четири пъти преподреди всичко и въпреки това забрави да донесе от къщи салфетки. В четири часа тя сервира чай на Джордж Бенджамин.
— През целия ден не влезе нито един човек — каза тя и се разплака.
Мистър Бенджамин смутено я потупа по рамото.
— Мило дете, и в моя магазин се случва дни наред да не влезе човек, въпреки че е на „Кинг Стрийт“. Трябва да си вземеш нещо за четене. Аз сигурно съм прочел към хиляда книги. И дори се ядосвам, когато някой влезе и ми прекъсне четенето… Не, това явно не ти се нрави. Чакай да видим… Сетих се. Моля те, Гардън, не плачи. Знам какво да направим.
Гардън го погледна, като все още хлипаше, но сълзите й бяха секнали.
— Ще се обадим във вестника — каза мистър Бенджамин.
— Във вестника? Майната му на този проклет вестник!
Мистър Бенджамин бе шокиран. Той беше шестдесет и четири годишен и беше джентълмен. Никога през живота си не бе чувал дама да ругае.
Гардън го изгледа застрашително.
— Как изобщо можа да ти мине през ум такова нещо, Джордж? Вестниците ме преследваха и съсипаха живота ми. Не желая да имам нищо общо с тях.
— Да, разбира се. Да. Ясно. Но ти няма да имаш нищо общо, Гардън. Разбери ме правилно. Те няма да идват тук заради теб. Те ще идват тук, за да видят Томас Елф.
Гардън се замисли.
— Това ми звучи наивно, Джордж. Те не биха пропуснали възможността да се подиграят на опозорената жена. Именно клюките повишават тиража на вестниците, а не научните съобщения.
— Не и ако говоря с един мой добър приятел, който е редактор. Ще подходя много дипломатично. Няма да му кажа за какво става въпрос, докато не се съгласи на моите условия. Какво ще кажеш за това, Гардън? „Чалмърс Стрийт“ е далеч от търговската зона.
— Нужно ми е време да си помисля.
След една седмица Гардън му изпрати бележка: „Помислих. Съгласна съм.“
За това време в магазина влезе само един човек, когото тя бегло познаваше от абитуриентските си дни. Той се бе оженил за едно момиче, което завърши Ашли Хол две години преди нея. Тя му се усмихна особено лъчезарно, защото не можа да си спомни името му, нито пък това на жена му. Той също се усмихна и с твърде груби изрази й предложи помощ в случай, че се чувства самотна.
— Ако веднага не напуснете, ще ви ударя с този ръжен — изкрещя тя и се въоръжи.
— Не си играй с мен, сладурче. Знам, че си умираш за оная работа — ръката му се спусна към ципа на панталона.
Гардън пъхна ръжена в печката.
— Извади го и ще ти го жигосам — предупреди го тя.
Вратата се затвори след него и Гардън се разтрепери. Вече се страхуваше да стои сама. Магазинът бе далеч от околните сгради и то на улица, по която нямаше почти никакво движение. Дори вестникарските скандали бяха за предпочитане пред страха. Тя с лъжлив ентусиазъм бе разказала на Елизабет как клиенти са влизали в магазина само за да видят с очите си позорно известната Гардън Харис. Е, добре, сега щеше да им каже къде да я намерят. Нека да я зяпат колкото си искат, стига да не стои сама и беззащитна.
Материалът в пресата бе точно такъв, какъвто Джордж Бенджамин беше обещал да бъде. Имаше снимка на магазина, скрина, отвореното чекмедже с авторския знак на Томас Елф. Името на Гардън се споменаваше само веднъж и то като „Г. Харис, собственик на антиквариата «Лоукънтри».“
Дни наред след излизането на статията малкото звънче над вратата не замлъкна. Повечето хора просто изгаряха от любопитство да видят Гардън. Псевдонимът „Г. Харис“ не успя да заблуди читателите и те веднага направиха връзката със скандалния процес. Те я зяпаха, нахално я оглеждаха и си говореха шепнешком, но също и купуваха. Освен това имаше хора, които проявиха неподправен интерес към скрина на Елф. А много от тях видяха сред изложените вещи нещо, което „идеално се вмества в онзи ъгъл до вратата“ или „има абсолютно същия цвят като завесите ми“. Гардън запълни цяла една страница в счетоводната си книга и внимателно следеше обявите за търгове. За нещастие всички разпродажби се провеждаха в събота, а тя трябваше да стои в магазина.
До края на февруари потокът от посетители намаля и започнаха да се появяват сериозните купувачи: представители на музеи, на сериозни колекционери, на големите аукционни къщи от Ню Йорк. Когато я запитаха за цената на скрина, Гардън назова най-голямата цифра, която можа да измисли.
— Петдесет хиляди долара — каза тя.
Един човек от Уилмингтън, щата Делауер, сякаш беше готов да го купи и сърцето й примря.
Тя получи толкова много запитвания по пощата, че се наложи да поръча в печатницата картичка с информация за Томас Елф и рисунка на етикета, скрина и неговите размери. Това й струваше дванадесет долара и тя повиши цената на седемдесет и пет хиляди долара.
— Имам големи пощенски разходи — оправда се тя пред Джордж Бенджамин. Той каза, че това е най-смешното нещо, което е чувал през живота си.
По-голямата част от кореспонденцията й се състоеше от делови писма на плътна, скъпа хартия, но някои от тях явно бяха изпратени от ексцентрици. Едно от тях представляваше просто статия за скрина, откъсната от „Ню Йорк Таймс“. Върху снимката със зелено мастило беше надраскано: „Колко струва?“
Гардън изпрати на посочения адрес една картичка, а плика и вестника изхвърли на боклука.
И през ум не й мина да обърне парчето вестник и да прочете какво пише на гърба.
Ако беше сторила това, щеше да прочете част от статията, в която се разказваше за автомобилната катастрофа, при която са загинали Скай и новата му съпруга. Навлезли в един завой на Хот Корниш с прекалено висока скорост.