Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (8) (Част първа)

7

Били Барингтън разтвори широко обятия.

— Ела седни на коленете ми, мисис Барингтън — подкани я той. Сюзън се подчини. — Оо-оох — извика Били. Тя го гъделичкаше под мишниците и не спря, докато той не почна да я моли за милост. После се сгуши на гърдите му.

— Ужасно съм щастлив, Сюзън — шепнеше той на ухото й.

— Аз също.

— Мислиш ли, че някога ще ни омръзне да бъдем заедно?

Сюзън се надигна.

— Не мисля, че е възможно — каза тя сериозно. — В края на краищата, женени сме от пет месеца и още не ни е омръзнало — ъгълчетата на устата й потрепнаха.

— Добре де, подигравай ми се.

Сюзън го прегърна.

— Толкова си досаден понякога, Били. Тревожиш се, без да има за какво. Глупаво е.

— Но и това се случва с някои. Да си омръзнат, имам предвид. Виж например Стюарт и Маргърит. Не си ли ги забелязала? Вече не си говорят дори. Говорят, с който и да е друг в стаята, но не и един с другиго.

— Това няма нищо общо с нас, Били. Ние по нищо не си приличаме със Стюарт и Маргърит. Абсолютно по нищо.

— Знам, знам. Имаш право. Но това ме тревожи всеки път, когато ги видя. Бяха толкова щастливи. Няма и година, откакто всички ги виждахме така силно влюбени един в друг. А сега са нещастни. И въобще цялата атмосфера в имението е потискаща. Просто тръпки ме побиват, когато трябва да ходя там.

— Тогава защо ходиш? Не мисля, че е необходимо да ходиш там толкова често, казвала съм ти го.

— Просто се чувствам задължен. В края на краищата, аз съм техният пастор, а те преживяха две толкова ужасни трагедии.

Сюзън прехапа устни и се замисли. В един момент стигна до някакво решение.

— Били, ще ти кажа нещо, което сигурно няма да ти е приятно да чуеш. Мисля, че си нещо като омагьосан от тия Традови; не си честен пред себе си, като ми говориш тия неща, че те било страх. Ти през цялото време мислиш за тях, през цялото време говориш за тях, през цялото врем ходиш да ги виждаш. Това е направо мания.

Били се изправи и избута Сюзън от себе си.

— Досега никога през живота си не съм слушал такава помия — каза той. Отиде в жалката кухничка и започна да чупи на блокчета леда от поцинкованата ваничка.

Сюзън го последва.

— Давам си сметка на какво се дължи това. Били, наистина. Те просто не са като нас и те не са като другите хора. Традови са… изключителни. Всичко при тях е прекалено. Косите им са прекалено червени, те са прекалено хубави, къщата им е прекалено красива, сребърните им прибори са прекалено масивни, порцеланът им е прекалено изящен, животът им е прекалено драматичен. Те са като гиганти, имат прекалено много от всичко. И това привлича непреодолимо. И запленява. Всичко, което се случва на Традови, е в по-широк мащаб, отколкото при другите хора. То привлича обикновените хора към тях като торнадо, което засмуква дървета, къщи, животни и всичко останало, което се окаже на пътя му.

Били продължаваше да стои с гръб към нея. Сюзън въздъхна.

— Знаех, че много ще се ядосаш, Били, но трябваше да ти кажа всичко това. Аз те обичам и не мога да понеса да гледам, че ставаш една от поредните жертви на Традови. Освен това, да си призная, и те ревнувам.

Били се обърна.

— Ревнуваш? От какво? О, Сюзън, ти си всичко за мен на този свят. Мислех, че знаеш това.

— Е, не го знаех.

Били я обгърна с ръце.

— Ще ти го покажа, искаш ли?

Но след като се любиха, докато лежаха притиснати в обятията си, той, без да съзнава, разруши очарованието на момента.

— Толкова ми е жал за Енсън — каза той. — Сега вече никога няма да замине. Стюарт не върши нищо по управлението на имението и Енсън трябва да се грижи за снабдяването с продукти, да разпределя работата, да надзирава работниците на полето. Той е най-младият, а върши всичката работа в имението на брат си.

На Сюзън й се прииска да изкрещи. „Не е разбрал и дума от това, което му говорих, помисли си тя. Нищо повече не мога да направя. Просто трябва да запазвам спокойствие и да се моля, дано да успее да се освободи от тях.“ Когато беше вече сигурна, че може да владее гласа си, тя проговори.

— Това поне е успокоило мис Хен. Тя не би понесла, ако загуби още един от синовете си.

— Предполагам, че е така. Трудно е да се каже какво всъщност мисли тя. Държи се както винаги досега, спокойно и уравновесено. Преди беше свикнала да говори с мен за всичко, но сега казва само, че всичко вървяло толкова добре, колкото можело да се очаква. Мисля, че бебето е най-добрата разтуха за нея. Прекарва с него по-голямата част от времето си.

— Сигурно ще прекарва още повече от времето си с него, като дойде и следващото бебе. Били, не ми казвай, че не си разбрал. Маргърит тича от стаята навън на всеки две минути… да повръща, струва ми се.

— Нямам представа. Аз съм мъж, скъпа. Какво разбирам от тези неща? Наистина съм изненадан. Струваше ми се, че тя и Стюарт са толкова отчуждени един от друг. Той не и обръща никакво внимание.

Сюзън го целуна.

— Не си наясно за толкова много неща, скъпи Били. Аз научавам повече, като отида в колониалния магазин. Стюарт Трад не е изтрезнявал и за един час, откакто Кугер беше убит. Не може и да различи кой стои пред него. Но въпреки това успява да се мъкне до Съмървил. Разправят, че задирял всяка фуста в града. Може да е объркал Маргърит с някоя от неговите засукани дамички или пък с нечия чужда жена.

Били беше шокиран. От това, което чу, и още повече от свободния и шеговит начин, по който Сюзън му го разказа.

— Не трябва да слушаш, като говорят такива работи, Сюзън. Не е подходящо за твоите уши.

— Добричкият ми Били. Имаш да научиш още толкова неща за жените.

Малката Маргърит Трад се роди през октомври, на рождения ден на баба си. Хенриета сияеше от щастие.

— Винаги съм си мечтаела за едно момиченце — каза тя, — макар че обичах толкова много момчетата. Какъв чудесен подарък за рождения ми ден. Ще й викаме Пеги. Толкова е мъничка за това дълго име. Толкова мъничка и толкова хубава. Тя е най-красивото бебе на света.

Пеги наистина беше красиво бебе. Тя беше наследила излъчващия сила цвят на косите и очите на Традови и изящните черти на майка си. Косата й растеше и оформяше меки, меденочервени къдрици, а бляскавите й сини очички изглеждаха огромни за изящното и малко личице. Ръчичките и крачетата й бяха миниатюрни съвършенства, пръстчетата й — дълги и със заострени нокти, ходилата й — мънички и с елегантни извивки под меката розова плът.

Тя беше, освен това и винаги засмяно бебе. Можеше спокойно да си гука и да си играе с пръстчетата на ръцете и на краката си, докато някой дойде и я види, че се е събудила, а след това доставяше удоволствие да я гледаш с какъв апетит приема предложената й храна. Тя никога не повръщаше, затова и никога не миришеше на вкиснало. И отвръщаше на проявеното към нея внимание с такъв очарователен възторг, че дори и малкият Стюарт обичаше да се навърта около люлката й и да я учи как да пляска с ръчички.

Тя като че ли доведе радостта в изолирания свят на имението и сложи край на потискащата и напрегната атмосфера там.

— Всичко е вече съвсем различно сега — сподели Били със Сюзън. — Всичко е така, както би трябвало да бъде.

Сюзън беше принудена да се съгласи. Въпреки своята ревност, тя също изпадаше под влияние на магията на Традови и на начина на живот, който те водеха. Пеги беше кръстена на първи декември — кръщавката се състоя в имението. Организираното по този повод празненство отбеляза края на периода на уединение и на траур и завръщането на семейството към живота на тяхното общество. Младото семейство Барингтън беше увлечено от Традови в ослепителен водовъртеж от покани на чай, вечери, балове, закуски, с които беше изпълнен сезонът. От средата на декември до средата на януари старият град Чарлстън живееше под знака на непрекъснати и нескончаеми празници. Веселията и топлият прием бяха нещо, на което не можеше да устои дори Сюзън.

За Маргърит нескончаемата поредица от празненства беше една сбъдната мечта. Тя се чувстваше на върха на щастието си.

Ако не се беше омъжила, тя щеше да трябва да посети няколко избрани вечеринки през миналата година, за да можеше да бъде представена пред обществото през този сезон. Но поради трагичната смърт на двамата членове от семейството, тя не се беше появила на нито едно парти през миналата година. Нейната спираща дъха красота, съзряла през периода на майчинството й, и въобще появата й в обществото, бяха една от сензациите на сезона. Омъжена или не, тя беше обградена от обожатели, претендиращи за място в картичката й за танци и настояващи за благоволението да им разреши да й донесат чаша пунш или сладкиш. Маргърит се държеше така, сякаш беше дебютантка. Флиртуваше, настройваше обожателите си един срещу друг, удостояваше ги с усмивките си и с правото да танцуват с нея като императрица, удостояваща поданиците си с благороднически титли. Танцуваше непрестанно и неуморно, а резултатът от успеха й в обществото беше, че тя ставаше още по-красива от преди, сияеща с вътрешния блясък на триумфа.

— Толкова съм щастлива — шепнеше тя на Стюарт и полагаше глава на рамото му, докато пътуваха към къщи всяка сутрин, когато пукваше зората. Той я притискаше още по-силно към себе си, очарован от красотата й, както всички останали мъже в града.

Хенриета също беше щастлива. Неодобрителните подмятания за поведението на Маргърит не бяха от значение за нея. Подновената близост между Стюарт и съпругата му беше това, което я радваше. Тя не забелязваше отсъствието на Енсън от къщата и от забавите в града. Той беше зает с работата в имението и не се интересуваше особено от танците.