Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (48) (Част първа)

47

Коледата беше време за семейството и приятелите. Тогава не се организираха увеселения.

Скай, с разрешението на Маргърит, се отби при Гардън след закуска. Той донесе приемлив подарък — бонбони, но двадесет фунта^[1]. Гардън се засмя. Маргърит се обърка, а Зензи ги занесе в кухнята, за да започне да ги яде веднага.

Скай не спази правилото за ограничена продължителност на посещение от този род. В три часа той все още си седеше удобно в гостната, говорейки непринудено за своя опит в планинското изкачване на Алпите, Рокис и Пиренеите.

— Ще се радвам, ако отида в Хималаите — каза той. — Но наистина още не съм добър за там. А и дълго време е нужно, за да отидеш там; не е като в Европа.

Маргърит дочуваше нарастващото кресчендо от тракащи съдини в кухнята.

Отчаяна, тя покани Скай да обядва с тях.

Маргърит и Гардън гледаха очаровани, докато Скай с прецизност на хирург разряза пуйката на порции. След това той пък гледаше с невярващ поглед как Гардън изяжда цялото съдържание на чинията си: пуйка, гарнитура, ориз, сос, подсладени картофи, пюре от лук, спанак, сос от червени боровинки и туршия от диня. Маргърит бъбреше:

— Да, ориз ядем всеки ден под една или друга форма; със сос или доматен сос, във вид на пилаф или печени оризови кейкове, или пък го използваме за пълнеж. Чарлстън е построен благодарение на ориза, както знаете, мистър Харис. Най-хубавият ориз на света се отглежда точно тук. Ето защо най-хубавият ориз от складовете се нарича Каролина. Той наистина е отгледан в Тексас или тук някъде… Баронското имение Ашли беше оризова плантация. Покрай цялата река едно време блатата бяха оризови ниви… Дядото на Гардън, съдията, беше свикнал да разказва истории за времето, когато той е бил дете, работил е на шлюзовете и е поливал от реката. Това е било, когато леля му е живяла в плантацията. Тя се казваше мис Джулия Ашли. Хората от фамилията Ашли бяха едни от най-старите заселници в Чарлстън, разбира се. Нашата плантация, „Гардъниевата“, беше точно до баронската. Моят баща си спомняше времето, когато цялото ни имение е било засято само с ориз. Преди Войната, естествено, когато имахме роби и наши естествени права, майка ми казваше, че сме имали двайсет роби, само за да пазят градините; тя си правеше малка шега, обичайки да казва: „Двайсет роби да пазят малкото «г» — градини“. Градините бяха гордостта на фамилията. На практика имахме с мили дълги насаждения от градински храсти; защото цветето носи името на нашата фамилия.

Скай се направи майсторски на заинтересован и впечатлен.

Маргърит реши, че го харесва много, даже, независимо от това, че е янки.

След обяда Гардън каза на всеослушание, че е обещала да се отбие при леля Елизабет. Маргърит отказа да я придружава. Скай прие с престорен ентусиазъм да стори това. Идеята да попадне под очарованието на още една обедняла благородна дама от Юга далеч не беше приятна. От друга страна, той можеше да откара с колата Гардън до къщата на леля й по някой дълъг заобиколен път.

 

 

Те приближаваха къщата на Елизабет.

— Тя е точно зад ъгъла — каза Гардън.

Скай се примири с мисълта за едночасова скука.

Но в момента, в който видя Елизабет Купър, той промени мисленето си. Тази дама беше всичко друго, но не и отегчителна. Тя беше висока за жена, почти толкова, колкото и той, и беше много внушителна. Но последното не идваше от общия й външен вид. Беше слаба, с дълбоки черти по лицето, а косата й беше като ръждиво нагънато желязо, доста примесено със сиво. Друга жена, ако приличаше на Елизабет Купър, щеше да е грозна. Но тя беше доста впечатляваща. Това идваше от интелигентността, която струеше от ясните й сини очи, както и от силата, излъчваща се от нея. Скай веднага разбра, че Елизабет Купър е живяла живота си без прошки и че не е много склонна да проявява снизходителност към наличието на слабост у другите. Погледът й беше внимателен и приятелски. Той трябваше да докаже себе си, ако искаше да получи нейното одобрение или поне нейната толерантност. По някаква причина му се струваше много важно да се наложи пред Елизабет Купър. Нейното мнение, нейното добро мнение щеше да е ценно, ако той го спечелеше.

— Здравейте, мистър Харис! — каза тя. Скай се почувства като че задължен да й разкрие и мислите си, и сърцето си, и душата си.

Гардън целуна старата си леля и й показа малкия медальон, който носеше.

— Обичам подаръка си за рождения ми ден. Благодаря ти много!

Елизабет поклати глава.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа. Седнете и двамата — тя дръпна шнура на един звънец до вратата, а после взе стол и седна до тях. Скай забеляза, че гърбът й не докосна нито веднъж облегалката. — Отваря ли медальона, Гардън? Добре. Портретът вътре е на брат ми Пинкни. Ти ми напомняш за него. Ето защо исках да ти подаря медальона.

Джошуа влезе, бутайки пред себе си количка с чай. Върху нея имаше цял сервиз за чай, плюс шише, сифон и чаши.

— Забелязала съм, че забележително малко млади джентълмени истински обичат чай. Така че пригответе си питието, мистър Харис. А теб, Гардън, ще те помоля да сипеш чая.

Скай гледаше Гардън, очарован от ритуала, който тя извършваше: наля гореща вода от огромния сребърен самовар в порцеланова купичка с формата на роза. Държейки я с две ръце, разклащаше водата кръгообразно, докато гледаше своята стара леля, и слушаше нейния разказ. Елизабет говореше за брат си. „Звучи като за герой от Скот“, мислеше си Скай скептично.

Гардън вдигна капака на самовара и изля водата в купичката обратно в него. После отвори сребърната чаеница и загреба три пълни лъжици чай, които насипа в купичката, след това изля част от съдържанието на самовара обратно в купичката и го върна на мястото му.

Гардън наля половин чаша на леля си през сребърна цедка. След това добави още гореща вода от самовара.

— Два бучки, моля — каза Елизабет и подаде ръка, за да поеме чая си.

— Цялата тази фамилна история трябва да е отегчителна за вас, мистър Харис. Това е една от опасностите, съпровождащи всяко посещение при стара дама. Ние говорим за миналото или за приятелите, които са починали. Вие, младите хора, трябва да ни намирате за много странни.

Тя постави чашата си на чаената поставка.

— Гардън, кой е най-възрастният, когото си познавала?

— Моъм Пенси, от имението. Тя беше толкова стара, че беше живяла и по време на робството.

— Боже мили! Спомням си Пенси. Трябваше да е била на сто години.

— Най-малко. И много се гордееше с това.

И Гардън разказа за Пенси — за проклятието и песните, които й бе пяла тя.

В същото време Гардън сръчно изсипа утайката от чаените чаши в сребърната паничка за отпадъци, оплакна ги с гореща вода от самовара, изсипа водата при отпадъците и напълни отново чашите с чай, вода и захар за Елизабет и мляко за себе си. Скай беше очарован от грациозните й движения и завладян от нейните разкази за тайнства, които трудно можеше да възприеме. Той осъзна какъв натрапник е в имението Ашли и в Юга въобще. И за момент завидя на чарлстънци за техните взаимно обвързани генерации от бели и черни.

— Изпей ни песента за бебето Мойсей, Гардън. Винаги съм я харесвала.

Елизабет тананикаше лекичко, докато Гардън пееше. Тя изпя думите в цялото богатство на диалекта „гъла“. Скай не разбра нито дума.

— Беше чудесно — каза Елизабет. — Надявам се, че ще останеш да пееш коледни песни с нас. Дъщеря ми, нейният съпруг и внуците ще дойдат за вечеря и ще пеем заедно. Гласът ти ще ни бъде от полза, Гардън. Страхувам се, че иначе всички ние звучим като квакащи жаби, макар и да съм сигурна, че Бог няма нищо против това. Вие пеете ли, мистър Харис?

— Не особено сполучливо, мисис Купър, но мисля, че Господ не възразява и срещу моето пеене.

Елизабет се разсмя. Скай се почувства възнаграден.

Малко по-късно пристигнаха Уилсънови. На Скай не му беше приятно да срещне Мейн.

Неговото неудоволствие се превърна в нещо повече, в омраза, когато видя начина, по който Мейн гледаше Гардън.

След всички поздравления и запознанства, Гардън зае мястото си до пианото. Свиреше Ребека Уилсън. Мейн се приближи по-близо до Гардън и някак си не остана място за Скай. Елизабет прочисти гласа си и когато Скай я погледна, тя му кимна да отиде при нея.

Пеенето им се оказа колкото шумно, толкова и немузикално. Сред всеобщата врява Елизабет му каза:

— Много ми харесвате, Скайлър Харис, но нямам основание да ви се доверя. Майката на Гардън е семпличка; тя няма да я предпази, така че това остава отредено на мен. Гардън може някой ден и да се окаже с разбито сърце, но не искам това да стане скоро. Няма значение колко е красива или колко те е пленила; тя е още новоизлюпеничка. Ако във вас липсва онова, което ние викторианците наричаме сериозни намерения, искам да се махнете, преди да се е влюбила във вас. Ако не направите това, ако произволно си играете с нейните чувства за удоволствие, ще ви извадя сърцето и ще нахраня кучетата си с него.

Скай я погледна с възхищение.

— Басирам се, че ще го направите като нищо — той се наклони, целуна бузата на Елизабет и отвърна:

— Не се безпокойте, лельо Елизабет. — Намеренията ми са толкова сериозни, че се плаша.

Още когато срещна Елизабет, Скай разбра, че Гардън не може да бъде лесно превзета, че тук съществува структура от фамилни и традиционни връзки и чест, която я заобикаля, поддържа, поставяйки я в друг, различен свят от този със софистицираните, независими, свободно мислещи момичета, с които беше свикнал.

Когато видя как Мейн Уилсън докосна ръката на Гардън, Скай разбра, че не ще може да понесе момичето да принадлежи на някого другиго. Искаше я само за себе си; сега я искаше с желание, което никога дотогава не беше чувствал; искаше да я научи на цялото удоволствие да живее и да обича. Искаше да се ожени за нея.

Мейн каза нещо на Гардън; тя изправи назад глава и се засмя.

Скай я погледна с търсещи и изпълнени с въжделение очи.

Елизабет се изсмя тихичко.

— Пожелавам ви късмет, мистър Скайлър Харис — каза тя. — В тази част на света те могат да бъдат сметнати за невинно общуващи си братовчеди.

 

 

На следващия ден Елизабет телефонира на Ендрю Енсън:

— Разкажи ми за момчето Харис, Ендрю — заповяда тя.

Ендрю отговори твърдо:

— Сега, мис Елизабет, знаете, че банкерът не може да издава частна информация за клиентите си…

Елизабет го прекъсна.

— Глупости, Ендрю. Ти и Едит спонсорирате този млад човек, уреждате му покани. Искам да знам кой идва в моя дом. Не ме карай да измъквам с ченгел това от тебе. Говори!

И Ендрю Енсън проговори. Скайлър Харис, каза той, бил синът на „принчипеса“ Монтекатини, която била един от управителите на банката. Не, той не бил син на принца. Баща му бил първият съпруг на принцесата, който произхождал от добро семейство в Ню Йорк. Името на бащата било също Скайлър Харис, но той бил починал и момчето нямало нужда да се казва повече Скайлър младши. То било отгледано от майка си, посещавало най-добрите училища; Ендрю не знаел да се е замесвало в нещо нередно. Било добре приемано в порядъчните среди.

Елизабет не беше удовлетворена.

— А какво ще кажеш за майка му, Ендрю? Чух, че била разведена.

Мистър Енсън си прочисти гърлото.

— Е, да, разведена е мис Елизабет. Но тя е от Ню Йорк. Там не гледат на нещата като нас тук. На Север на нея се гледа много добре.

— Понякога си много оглупяващ, Андрю. Не ме интересува какво правят хората от Севера. Все пак благодаря ти. Довиждане.

Елизабет се втренчи в телефона, след като го затвори. Тя не хареса това, което Ендрю Енсън й каза. Как може да се разчита на млад човек от Ню Йорк и да бъде оставено в ръцете му невинно създание като Гардън? Ако той приема развода за нормална даденост, няма никога да бъде в състояние да разбере стандартите на Чарлстън.

Тя си каза, че е паникьорка. Момчето Харис няма да е достатъчно дълго в града, за да има възможност да направи някоя поразия. Янките от плантацията никога не се задържаха много време. А и Гардън след няколко седмици щеше пак да тръгне на училище. Нямаше защо да се тревожи.