Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (78) (Част първа)

77

Той заведе Гардън до висока, тясна къща на „Рю дьо Клинънкур“. Тя по нищо не се различаваше от хиляди други парижки къщи: сив камък, зелен покрив с мансарда, решетки от черно желязо в основите на прозорците, черна желязна врата с прозорче за вход и облечен в черно портиер, който можеше да се види през прозорчето да седи на нисък стол в покритото с плочник входно помещение.

— Името? — каза Гардън.

— Лемоан, Елен — каза водачът й. Гардън му даде хиляда франка. Той повдигна кепето си и бързо се отдалечи. Гардън се подготви вътрешно за възможността да открие, че са я измамили. Натисна звънеца.

Беше приготвила десетфранкова банкнота за портиера. Нещо по-едро щеше да я направи, още по-подозрителна в очите на и бездруго достатъчно недоверчивия портиер. Както се оказа, трябваше да изчака, докато той занесе догоре визитната й картичка, за да разбере дали ще бъде приета. Гардън беше надраскала на гърба на картичката „приятелка на Трад Купър“.

— Можете да се качите — каза портиерът, когато се върна.

Гардън влезе в желязната клетка на асансьора, без да му има особено доверие. Стоновете и проскърцванията, които издаваше, когато отнасяше нагоре портиера, оставяха впечатлението, че всеки момент ще се разпадне.

Жена чакаше на третия етаж. Тя наблюдаваше мълчаливо как Гардън се издигна към нейния етаж. После й отвори вратата на асансьора.

— Добро утро, госпожице Харис — каза тя. — Аз съм Елен Лемоан.

— Аз съм госпожа Харис, мадам Лемоан — каза Гардън.

Елен Лемоан беше едно ексцентрично изглеждащо същество. Миньонка, обилно напудрена, сивата й коса се задържаше в сложна серия от лимби и помпадур чрез няколко малки гребенчета от черупка на костенурка. Тя носеше черна дантелена рокля до пода с висока твърда яка, обшита с бяло. Бял дантелен шал лежеше върху раменете й. Единственото й украшение беше златна филигранна верижка със златен лорнет на края й. Тя държеше лорнета в малка, подпухнала от артрит ръка и разглеждаше Гардън бавно от главата до петите.

— Аз съм госпожица Лемоан — каза тя, когато приключи. — Последвайте ме.

Гардън я последва, за да влезе в друга епоха. Дневната беше препълнена с остарели мебели: маси с дантелени покривки, зарити с вехтории, пиано, покрито с копринен шал, което почти не се виждаше от фотографии в претенциозни сребърно или златно оцветени рамки. На прозорците бяха окачени кадифени драперии с ресни над дантелени пердета. Долната част на покривалата на столовете и диваните бяха на ресни, шалът върху пианото беше с ресни, абажурите на лампите бяха с ресни, и драперия на ресни покриваше полицата над ярко разпалените въглища, които превръщаха стаята в пещ. Рисунки и картини покриваха брокатените стени от пода до тавана. Гардън беше поразена от безредието.

— Седнете, госпожо — каза г-ца Лемоан, — и ми кажете защо сте тук.

Гардън седна на крайчеца на един огромен стол. Тя показа картината, която беше купила.

— Казаха ми, че притежавате още картини от същия художник. Бих желала да ги купя.

Домакинята й повдигна отново лорнета.

— А, малката църква на Трад. Какъв бандит е този Мишел. Продал е веднага рамката и е оставил картината да се цапа — взорът й се премести върху Гардън. — Защо ме лъжете, мадам? Твърде млада сте, за да сте била приятелка на този художник. Какво точно ви интересува?

— Той ми е братовчед, въпреки че никога не съм го виждала. Майка му ми е пралеля. Моминското ми име е Трад.

— Не може да бъде. Казаха ми, че всички Трад имат огненочервена коса.

Гардън започваше да става нетърпелива.

— В косата ми има червени ивици. Аз ги боядисвам.

— Ужасно глупаво.

— Г-це Лемоан, не съм тук, за да обсъждам цвета на косата ми. Искам да купя онези картини. Ще ви дам много добра цена за тях. Тя отвори чантата си.

— Не, мадам — каза французойката. Гардън не можеше да повярва.

— Но вие сте продали тази на някакъв мъж на Flea Market — каза тя. — Аз ще платя доста повече. Вие имате други, нали?

— Да, аз имам много други. Но в момента няма нужда да ги продавам.

Гардън избухна.

— Вижте, госпожице, нямам време да разигравам игри. Искате да качите цената. Много добре. Нямам нищо против да платя по-скъпо. Не ме интересува колко струват; аз ги искам.

Елен Лемоан кимна. На лицето й имаше лека усмивка.

— Да, това звучи много вероятно. Мога да повярвам, че косата ви е отчасти червена, че отчасти сте Трад. Но картините не са още за продан.

Гардън беше като ударена от гръм. Целият й опит казваше, че всичко може да се купи, стига купувачът да има желание да плати.

— Но вие трябва да ми ги продадете — каза тя. Избухването беше преминало, тя молеше. — Леля ми Елизабет лично идва до Париж да ги търси. Тя търси навсякъде. Никога не е виждала дори една от тях. Трад беше единственият й син и тя го загуби, г-це Лемоан. Картините са единственото нещо, което той остави.

Елен Лемоан взе порцеланово звънче от масата до нея. Позвъни с енергични размахвания.

— Трябваше да ми кажете това в началото, мадам. Що се отнася до майката на малкия Трад, това вече е съвсем друго. Ще пием кафе и ще се споразумеем.

Гардън си отдъхна. Очевидно нямаше начин да се пришпори старата дама, а и тя разполагаше с часове преди срещата с Люсиен. Щеше просто да не обядва с Лори Патерсън. По-важно беше да се сдобие с картините.

— Колко са картините, г-це?

Г-ца Лемоан повдигна рамене.

— Как мога да знам? Дузина, двайсет, трийсет може би. Братовчед ви не беше много добър художник, но работеше доста. Има един шкаф, пълен с тях. — А ето го и кафето. Селест ще налее, ръцете ми са много зле днес. Желаете ли мляко, захар?

— И от двете, моля.

Прислужницата беше почти толкова стара, колкото г-ца Лемоан и толкова дебела, колкото господарката й беше слаба. Тя даде на Гардън чаша кафе с мляко. На Елен Лемоан го подаде в купичка, която можеше да се хване в двете ръце. После постави чиния на краче близо до Гардън, която беше препълнена с ореховки.

— Изяжте ги — каза г-ца Лемоан. — Селест е отлична готвачка. Можеш да ни оставиш сега, Селест. Ти получи комплимента си. Разкажете ми за очарователната Бес, вашата стара леля, мадам Харис.

— Елизабет. Тя е забележителна жена. Загуби съпруга си много млад и трябваше сама да се заеме с някаква работа, за да отгледа децата си.

— Да, да, знам всичко това. Искам да знам какво представлява тя сега. Доволна ли е? Добре ли е със здравето? Самотна ли се чувства? За мен тя излъчва очарование — единственият противник, когото не успях да преодолея.

Г-ца Лемоан издаде нетърпелив къткащ шум.

— Не гледайте толкова недоверчиво. Вярвате ли, че понеже сега сме стари, от това следва, че никога не сме били млади? На една и съща възраст сме, Бес и аз. Тя е може би година и няколко месеца по-стара, но аз съм щедра. Разделихме си един любовник, очарователния Хари. Исусе, какъв чар имаше той! Малко ми трябваше още, за да си изгубя ума по него. Естествено той ме обожаваше. Но обичаше Бес. Как ми се искаше да се познавам с нея… Пийте си кафето. Твърде е скъпо, за да се хаби — Г-ца Лемоан повдигна купичката към устните си. Гардън покорно надигна чашата си. Умът й беше замаян. Бледосините очи на французойката я наблюдаваха над ръба на купата.

— Чувствате се по-добре, да? — каза тя, когато изпи кафето си. — Сега можете да ми разкажете за Бес. Така я наричаше Хари, така я наричам и аз. Животът, който води, задоволява ли я? Искрено й желая добро.

Гардън си представи живота на пралеля си толкова ясно, колкото можеше.

— Да — каза тя, — мисля, че е щастлива.

— Щастлива? Какво е това? Аз попитах задоволителен ли е животът й. Вие, младите хора, ме дразните. Истината е, че вие не знаете как животът на Бес изглежда на самата нея. Никога не сте се запитвали за това. Собственият ви живот, собственото ви щастие е единственото, което ви вълнува. Без съмнение това е причината да бъдете нещастна.

— Но аз не съм нещастна.

— Разбира се, че сте. Ако не си давате сметка за това, значи сте идиотка. Отпечатано е върху вас и всеки може да го види.

— Как смеете да ми говорите така?

— Смея, защото ме интересувате. Не защото вие самата сте интересна, а защото благородната по душа Бес е ваша леля. Убедена съм, че вашето нещастие ще я натъжи. Както и глупостта ви. Аз ще ви помогна, ако ми разрешите. Заради нея.

Имаше нещо във французойката. В спокойствието й може би, в неуязвимата й увереност.

— Как можете да помогнете? — попита Гардън.

Бледите очи на г-ца Лемоан се вгледаха в блестящите млади очи на Гардън.

— Мога да направя нещата по-ясни — каза тя. — Разкажете ми за себе си.

Гардън не разбираше защо, но тя вярваше, че трябва да постъпи точно както французойката й казваше. Затова й разказа. За Люсиен, клиниката, „лошите времена“ на кокаин и промискуитет; за Вики и къщата й; за Скай и жените му, самолета му, залаганията му; за Скай в началото, за яхтата, шегите между тях и страховете и опитите й да стане част от неговия свят; за това, че го е загубила.

Когато спря да приказва, гърлото я болеше, устата й беше пресъхнала. Тя трепереше от емоционално изтощение.

— Разбирам — каза г-ца Лемоан. — И сега, понеже съпругът ти вече не те обича, възнамеряваш да избягаш с мъж, който твърди, че те обича.

— Той наистина ме обича. Зная го.

— И какво ще правиш, когато престане да те обича? Ще намериш друг мъж? Ще се върнеш към кокаина?

Гардън се опита сякаш да се предпази с ръце от думите на французойката.

— Вие сте жестока — извика тя.

— Аз съм реалистка. Това, което правиш, дете мое, е да се оглеждаш в очите на другия. Трябва да се вгледаш в себе си. Отговори ми бързо. Какво би желала? — тя почти изкрещя въпроса.

Гардън отговори, без да се замисля.

— Искам Скай — каза тя. — Искам да имам дете и наша собствена къща.

— А, буржоазният идеал. Отлично. Ще хапнем малко за обяд и можем да започнем.

Гардън размишляваше над думите, които спонтанно бяха излезли от устата й. Сега, след като го беше казала, тя разпозна в желанието си най-дълбоко скритата в сърцето си истина. Като нещо, което не може да има, независимо колко силно може да го желае.

— Какво можем да започнем — запита тя безизразно.

— Как какво, да получим това, което искаш.

— Никога. Не чухте ли какво ви казах? Скай е уморен от мен. Той не ме обича.

— Бошлаф! Това лесно може да бъде поправено.

— Наистина? Сигурна ли сте? Как?

— Търпение, търпение. Сигурна съм. Но не можем да започнем на празен стомах. Черният дроб ще се бунтува.