Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (81) (Част първа)

80

— Скъпа моя Гардън — каза Елен на другия ден, — много съм доволна от държанието ти снощи. Доволна съм от преживяното, но твоето поведение ми достави още по-голямо удоволствие. И ще ти кажа защо, но първо престани да зяпаш през прозореца. За какво си мислиш?

— А, ами за Скай и за това колко хубаво щеше да бъде ако и той беше с нас. Знаеш, че той също е летец. Той много по-добре от нас би усетил стойността на извършеното от Линдбърг, би разбрал неговите чувства и мисли.

Мадмоазел Лемоан си помисли, че това е твърде малко вероятно, но си замълча. Вместо това каза:

— Да, но не беше там. Това е факт. Друг факт е, че ти самата се натовари да планираш отиването си там, да организираш всичко и в крайна сметка да присъстваш на събитието. С мен, наистина, но това в случая е без значение. Ти направи всичко необходимо. Сама. И това ти достави удоволствие. Щастлива си от това, че се справи с всичко. Освен това от думите ти разбирам, че за пръв път си се чувствала като американка. Този прекрасен капитан Линдбърг събуди в теб, скъпа Гардън, първите проблясъци на позитивното самосъзнание. Сега ти вече знаеш, че си американка, че имаш свои интереси, че си в състояние да преследваш тези интереси и че този стремеж е пълноценен. Това е пътят, по който трябва да вървиш. Трябва да откриеш себе си. Американка. Добре, а после какво? Трябва да опознаеш същността си. Подробно обсъдихме живота ти и знаеш ли какво открих? Момиче, сега вече млада жена, която винаги е правила каквото й наредят или каквото правят всички останали, която се е носила по течението също както тълпата снощи отнесе нашия шофьор. Ти винаги си била част от нещо, винаги ти е липсвала самостоятелност. Била си притежание първо на майка си, след това на съпруга си и накрая си се превърнала в посмешище за мнимите ти приятели. Гледала си на себе си през призмата на техните желания и мнения. Сега трябва да се научиш да виждаш със собствените си очи. Ти започна да развиваш ума си, да натрупваш информация, в теб се събуди любопитството. Използвай всичко това и се превърни в човек, който би заслужил уважението ти, човек, с когото да можеш да общуваш с удоволствие. Началото е поставено. Продължавай така, но положи повече усилия.

Гардън кимна със сключени вежди.

— Да, разбирам това, което ми казваш. Или поне така ми се струва. Сега определено се чувствам по-добре, отколкото преди. Сега, когато научавам нови неща, когато започвам да обръщам внимание на обкръжението си, имам чувството, че най-после в живота ми се случва нещо. Вече никога няма да мога да бъда такава, каквато бях, Елен. Тогава се чувствах празна. Но все пак не разбирам как, като опозная себе си, ще си върна Скай. Кога ще ме научиш на това?

— Дете мое, отдавна ти казах. Това е най-лесното. А най-трудното вече мина. Ти насочи вниманието си към околния свят и се увери, че усилието си струва. И след като веднъж си започнала, без съмнение, ще продължиш. И с това самата ти ще станеш по-интересна.

— Днес е двадесет и втори май. Замини за някъде. Изучи себе си, тъй както изучи Париж и книгите си. Върни се след месец и ако си успяла, ще бъдем готови за последния ти урок.

— Но, Елен, това прави над два месеца, а може би и повече. А ти ми каза, че за два месеца си успяла да помогнеш на малката съпруга на твоя настойник.

— О, но тя бе французойка, нали разбираш. Нямаше никакви лоши навици за преодоляване.

 

 

Елен Лемоан едва разпозна младата жена, която се появи на вратата й месец по-късно. Гардън бе облечена в семпла бяла блузка и черна пола. Косата й бе подстригана по момчешки късо и преливаше от златисторуса до червеникава.

— Боже мой! — ахна Елен.

— Ужасно, нали! — каза весело Гардън. — Поне пет проститутки ме заговориха на улицата и ми предложиха твърде интересни лесбийски забавления. Омръзна ми вече да ходя навсякъде с тюрбани.

— Когато порасне, ще прилича на пожар. Ако имах коса като твоята, бих могла да стана императрица на цяла Русия. Или Китай. Или което царство си избера. Седни, скъпа Гардън. Каква е тази кошница? Какво си ми донесла?

— Ягодки, Елен. Въпреки че сега не им е сезонът. По-редки са от парниково грозде, но все пак аз не съм французойка.

— Езикът ти е станал по-остър. Внимавай как го използваш.

— Само за забавление. Видях много забавни неща и освен това бях много непослушна. Ужасно изтормозих бедничката мис Трегър с навика си да си приказвам сама и особено когато се подстригах. Тя си мисли, че полудявам.

— И с кого споделя тези мисли?

— Колко си досетлива, Елен, Да, и аз открих същото. Не проумях само защо принчипесата ме мрази толкова много, но това е без значение. Омразата е факт и изобщо не ме касае. Само трябва да съм постоянно нащрек.

— Много неща си научила. Доволна съм. Можем да продължим нататък. Само не разбирам защо си облечена като продавачка и защо си окачила това нещо на врата си.

— Облечена съм така, защото напълнях и дрехите ми отесняха. И не ми се занимаваше с моделиери. Бях твърде заета. Тъй че видях на улицата едно спретнато девойче, спрях го и го попитах откъде си купува дрехите. Тя ме упъти към един магазин на левия бряг.

— И тя ли носеше костено колие? И перо?

Гардън се засмя и докосна колието си.

— Дадоха ми го като талисман против уроки. А тази огърлица носех, когато се срещнахме за пръв път.

Елен бързо се прекръсти три пъти.

— Не се притеснявай — каза Гардън. — Освен това ходя на църква. Американската църква или протестантската, но Бог е един, Елен.

— Талисманът ти е забележителен.

— Той е част от моето минало, част от това, което ме промени. Не искаш ли да ти кажа какво съм научила за себе си?

— Вече зная. И затова нека продължим нататък. Нали трябва да заслужа ягодите. Разбра ли нещо за този твой Скай или бе прекалено заета, за да мислиш за него?

— Разбрах, че той има нужда от нещо ново, от промяна, от движение. Той бързо се отегчава.

— О, ти си отлична ученичка, Гардън. Сигурно произхождаш от френски род. Имаш ли вече план?

— Не можах да се справя сама. Опитах се да измисля неща, които да правим заедно, нещо, за което Скай не би се сетил сам, но май не постигнах особен успех. Баровете са едни и същи по целия свят, тъй че пътешествията не са подходящо решение.

— Права си. Въпреки че сега вече си в състояние да се наслаждаваш на такива неща. Отговорът е в самата теб, скъпа моя. Сега, когато вече си личност, и то личност, която добре познаваш, и ти трябва да сътвориш една Гардън, която е непознаваема. Една Гардън, която не прилича на никой друг, пълна с тайнственост и страст, постоянно променяща се. Трябва да играеш роля.

Гардън се намръщи.

— Боже мой, Елен, цял живот съм играла роли. И сега, когато преодолях всичко това, ти ми казваш да започна отначало. Няма да го направя.

— Говориш глупости. Ако сама създадеш ролята си и сама я изиграеш, това не е страдание, а изкуство. Също като готвенето. Ти си майсторът — все едно дали на ролята или на суфлето. Достатъчно е само правилно да използваш продуктите и животът ти никога няма да се обърка както преди. Ти желаеш този мъж. Познаваш нуждите му. Необходимо е просто да ги удовлетвориш и той е твой.

— Това звучи толкова безчувствено!

— И наистина е безчувствено. Ако имаш късмет и ако вложиш цялото си умение, можеш тъй да го омагьосаш, че да пожелае да открие истинската Гардън, тази, която се крие зад маската. Тогава вече можеш да изоставиш ролята.

— Значи ми предстои още много работа.

— Ядосваш ме. Не си ли разбрала още, че бракът е най-неблагодарният труд. Освен това няма и почивни дни.

— Ще ми помогнеш ли да сътворя тази изумителна роля — ролята на Гардън?

— Та аз нали тъкмо това правих досега. Дадох ти скелета, конструкцията на дисциплината, научих те да си служиш със сечивата на чувствата. Останалото трябва да бъде твое дело. Винаги помни, че трябва да бъдеш интересна, но не скандална. И напълно неповторима. Трябва да бъдеш желана от всички, достъпна за него, но в никакъв случай негова собственост.

— Това означава ли, че повече няма да се виждам с теб?

— Разбира се, че не. Ти събуди интереса ми. Аз те научих на това. Имам нужда от твоето приятелство.

— И сега ще ми позволиш ли да купя картините на Трад?

Елен се усмихна.

— Що се касае до това, надявам се, че си била послушна. Нищо не си казала на Бес, нали?

— Нищо. Дадох ти думата си. Но изгарям от нетърпение да й кажа. Тя трябва да ги притежава. Те значат толкова много за нея.

— В такъв случай ще ги получи всичките. С изключение на една. Ще задържа портрета си. Приликата не е голяма, но аз лесно прощавам. Ела, ще ти ги покажа.

Картините бяха пейзажи и улични сцени.

— Както сама разбираш, пътували са — каза Елен. — И когато Трад е започнал да рисува, е нарисувал пейзажите, които си е спомнял на живо. Хари го е развел навсякъде. Англия, Шотландия, скалистите острови на овцете и пуловерите. След това Скандинавието, стария континент, средиземноморските острови, естествено Гърция, а също така и Северна Африка. От Египет с керван са прекосили пустинята и са стигнали до Персия, Константинопол, Банкок, Бенарес. Не мога да си спомня всички имена. Някои от местата разпознах от картините. Това трябва да е Русия. Виж, това кубе прилича на луковица, а и има толкова много сняг!

Гардън погледна платната, пръснати по пода на голямото светло ателие.

— Доста посредствени са, нали?

— Доста. Явно си посещавала музеите. Но пък беше толкова мил младеж.

— Опитвал ли се е някога да продава картини?

— Гардън, той се смяташе за творец. А не дилетант.

— Горкичкият Трад. Как ли се е разочаровал!

— Но защо? Той ги продаде всичките. И то на твърде изгодни цени.

— Нещо не разбирам — или, чакай малко, ти си ги купила.

— Да, но той така и не разбра това. Мой приятел има галерия. Доста престижна галерия. Той уреди всичко. Той дори ги криеше, докато Трад не замина.

— Елен, ти си прекрасна.

— Така е. Освен това имам едно предложение. Цялостното му творчество е малко потискащо. Човек започва да забелязва колко много си приличат отделните платна. Не е ли по-добре да подберем за Бес три-четири, а да премълчим за останалите.

— Разумно предложение. Но не виждам портрета ти.

— Окачих го. Там, над масата.

Гардън приближи и го погледна.

— Елен, това е голо тяло.

— Очевидно.

— Ти си позирала на Трад гола?

— Защо не? Ние бяхме любовници. Хайде стига, Гардън! Пак си направила гримаса на невежа провинциалистка. Срещнах Трад, когато той бе още дете, току-що излязъл от Чарлстън. Беше шестнадесетгодишен и страхотно се забавляваше с Хари през моите четвъртъци. След около пет месеца Хари го взе на едно от своите пътешествия. Девет години изминаха, преди да ги видя отново. Хари се отби в Париж на път за някъде, забравила съм къде. Трад реши да остане и да рисува. Беше вече мъж. Двадесет и шест годишен. А аз бях в разцвета си. На четиридесет. Бяхме много щастливи заедно.

— Всеки четвъртък?

— Всеки четвъртък.

— А какво стана с Хари?

— А, да. Не зная какво стана с него. Последния път, когато го видях, не беше много добре. Беше си счупил крака и тъй като му беше зараснал накриво, доста го мъчеше. Каза, че му препоръчали някакъв лекар и че скоро щял да се оправи. Сигурна съм, че лъжеше. Но не с това съм го запомнила. Помня онзи Хари, който не знаеше умора, болка или болест. Имаше изумителен интерес и стръв към живота. Когато бях с него се чувствах по-жива, по-просветена. Цветовете изглеждаха по-ярки, плодовете — по-сладки.

— И е обичал леля Елизабет. Чудя се защо го е пуснала да си отиде.

— Скъпа Гардън, никой не можеше да задържи Хари. Беше като живак. Неспокоен. Не го сдържаше на едно място. Той искаше да я вземе със себе си. А не да остане при нея. Тя му нямаше доверие. Или може би си нямаше доверие. Не можа да се раздели със скъпия си Чарлстън.

— Но се е разделила със сина си. Това ми се струва странно.

— Трябва много да го е обичала. Говоря за Трад. Защото му даде най-голямото преживяване, за което може да мечтае един млад мъж. Да обиколи света с водач Хари Фицпатрик. Като самата тя се лиши от двамата. Тя има благородно сърце. Аз не бих могла да направя подобна жертва.

— Как живееше Трад тук, в Париж? Искам всичко да напиша на леля Елизабет.

— Е, не чак всичко. Беше Векът на красотата. Той беше художник в Монмартър. Имаше абсент „Мулен Руж“, „Плас Пигал“, „Кан Кан“. Бяха величави времена за един млад мъж, но една майка не би се зарадвала много на подобни неща.

— Мисля, че тя би се зарадвала.

— Тогава аз ще й пиша. Ти ще бъдеш твърде заета със сътворението на новата Гардън.