Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

36

Лятото във Флат Рок беше толкова сходно с предишното, сякаш времето се беше върнало назад. Гардън и Уентуърт бяха неразделни, а Маргърит и Керълайн Раг одобряваха това. Маргърит наблюдаваше Гардън със задоволство. Луничките й почти бяха изчезнали, кожата й беше красива и млечнобяла, без нито едно петънце. Походката й беше перфектна, с небрежна изящност, придобита от онези много кошове, които бе носила на главата си в селището. Беше напълно здрава. Това се виждаше по ясните й очи, добре оформените зъби и червенината, която заливаше бузите и устните й, когато се упражняваше или биваше развълнувана.

Тя бе на четиринадесет години и тялото й вече губеше недодялания си вид. Кръстът й беше ясно очертан, а бедрата и гърдите й се развиваха. Маргърит я наблюдаваше внимателно и с облекчение забеляза, че Гардън изглеждаше по-млада от възрастта си. Не й се искаше девойката да разцъфне твърде рано. Красотата й вече се виждаше, но не беше твърде ясно забележима. Маргърит подбираше широки рокли и тесни обувки за дъщеря си и поддържаше косата й в стегнати плитки, двойно преплетени и вързани с големи панделки зад малките й изящни уши.

За първата забава, която предстоеше, Маргърит кръстоса плитките над главата на Гардън. Тя приличаше на детска кралица с богата златно червеникава корона.

— Колко е хубаво, мамо! — възкликна Гардън. — Изглеждам толкова пораснала!

Тя не се притесняваше за забавата. Щеше да се състои в дома на Уентуърт, който тя добре познаваше, а Уентуърт цяло лято се беше упражнявала в танци с нея. Сега тя танцуваше съвсем прилично. Усмихваше се и само въртеше глава, като се възхищаваше на отражението си в огледалото.

— Може ли да ми продупчат ушите, мамо? На Уентуърт са й продупчени и тя ще носи обици на забавата.

„Да, помисли си Маргърит, обиците биха довели впечатлението до съвършенство — заедно с малките й уши и дългата, деликатна бяла шия. Но не още. Не, докато не е настъпил най-подходящият момент.“

— Твърде малка си за обици, Гардън, а също и Уентуърт. Не знам къде е гледала майка и.

Маргърит започна да спуска косата на Гардън, но после смени решението си. Тя щеше да присъства на забавата заедно с Керълайн Раг. Искаше й се да види впечатлението, което Гардън щеше да направи на кадетите от крепостта. Роклята беше най-подходящата — с висока, извита дантелена яка, с дълбоки плисета отпред и отзад и атлазен колан около драпирания кръст. Нямаше нищо възрастно в нея, нищо, което да привлича окото. Само царствената глава и нежното, приятно лице — все още лице на момиче, а не на жена. Да, щеше да е интересно да види реакциите.

— Изглеждаш очарователно, Гардън — мисис Раг целуна въздуха до бузата на Гардън.

— Благодаря ви, мисис Керълайн. Благодаря ви, че ме поканихте.

— Маргърит! — целувки и от двете страни. — Наистина си научила това дете на прекрасни маниери. Дайте си пелерините на Розали. Тичай горе, Гардън, всички са в салона… Не е ли смешно, Маргърит? В един и същи момент се чувствам млада като момиче и стара като мис Елис. Момичетата са толкова сладки, а момчетата са толкова смутени! Остава да дойде само още Луси Енсън и после можем да се качим горе.

 

 

Забавата беше истински кошмар за Гардън. Когато влезе в салона, тя застина. Уентуърт и две нейни съученички, Алис Микъл и Мериън Леели, разговаряха и се смееха въодушевено с четирима кадети от крепостта. В единия ъгъл на стаята три момчета говореха на висок глас за елена, който едното от тях бе застреляло. Две от тях й бяха непознати; изглеждаха много големи. Третото беше Томи Хейзълхърст, но той не забеляза Гардън.

Уентуърт също не я видя. Алис погледна към нея, после извърна поглед. И трите момичета носеха пристегнати в кръста рокли. Гардън видя, че имат корсети, защото кръстовете им изглеждаха много тесни, а те самите изглеждаха пораснали. Цялото й щастливо очакване се изпари, оставяйки я празна и уплашена. Остана така цялата вечер, вдървена, с вързан език, нещастна. Томи се опита да й помогне.

— Танцуваш толкова лошо, колкото когато започна в училището по танци — каза той с ненавременна откровеност. — Хайде, Гардън. Едно-две-три-четири, едно-две-три-четири. Можеш да се справиш. Просто си представи, че сме в залата „Южна Каролина“ и мис Елис трака със зъби към нас… За Бога, Гардън, това беше шега. Когато някой познат ти каже шега, се предполага, че трябва да се засмееш.

— Не мога. Не мога да се смея, не мога да танцувам и ми се иска да съм умряла.

Заплашителният жезъл на мис Елис никога не я беше плашил толкова, колкото леденото изражение на неодобрение върху лицето на майка й.

— Гардън — каза Маргърит, когато се прибраха вкъщи, — не мисля, че искам от теб твърде много. Дадох ти всички условия, лишавам се от всички малки луксове, за да имаш всичко, което може да желае едно момиче, и в замяна не искам нищо, освен малко усилие от твоя страна. Малко усилие, това е всичко. Тази вечер ти ме унизи пред най-добрата ми приятелка. Ние й бяхме на гости, а ти не направи никакво усилие да се включиш в забавата. Стоеше там като пън и караше всички да се чувстват неудобно. Какво ще ми кажеш?

— Нищо, мамо.

— Ти не каза нищо и през цялата вечер. Никога не съм виждала по-нескопосано държане.

— Съжалявам, мамо. Ще се постарая, обещавам.

— Добре, постарай се. Отвратена съм от теб. Лягай си. Не желая повече да разговарям с теб.

Следващият ден беше неделя. Гардън коленичи до скамейката на Традови и почтително помоли Бога да й помогне да стане „добра в забавите“. Освен това му благодари, че започва училище в понеделник.

Втората година на Гардън в Ашли Хол не бе толкова щастлива като първата. Мис Емерсън вече не я ръководеше.

— Миналата година ти се справи отлично, Гардън — беше казала тя. — Зная, че можеш да се справиш отлично и през тази.

И Гардън вече не спадаше към старата група. В часовете тя още беше заедно с Шарлот, Бетси, Ребека и Джулия, но, за разлика от нея, те все още бяха в школата по танци. Гардън не знаеше за какво си говорят, когато клюкарстваха за случилото се през уикенда. В обществото тя бе свързана с Уентуърт и с приятелките си, но нямаше часове с тях. По забавите в събота вечер тя не разбираше шегите им за училището. Трябваше да полага усилия да си пасне с тях и нямаше голям успех.

Но й оставаха певческото дружество и театралният кръжок и тя все още обядваше в училище с пансионерките на френската маса. Приспособи се към полуизолираността в класа си и на забавите, като стана по-тиха и по-заета в учението. Без да го осъзнава, атмосферата и духът на Ашли Хол станаха част от нея. Системната, гъвкава смяна на звънци и дежурства, уважението към личността, стойността и удоволствието от самодисциплината, желанието за знания, разбирането и оценката на красотата и хармонията бяха вложени в нея чрез примера на учителите и целия персонал, от мис Макбий до портиера Търп. Гардън не знаеше защо тъгата й изчезва, щом погледне към величествената главна сграда, но го усещаше. Ако беше отчаяна, тя отиваше във вестибюла и съзерцаваше вълшебното съвършенство на литналата стълба. Това винаги я караше да се чувства по-добре. Докато седмиците минаваха, всяка пътека, полянка, всяко дръвче или храстче, всяко цвете й вдъхваха спокойствие и сила.

— Аз обичам Ашли Хол — казваха ентусиазирано всички ученици. Гардън също го казваше, със съвсем същата интонация. Но за нея то означаваше нещо по-дълбоко, отколкото сама предполагаше.

Външната страна на живота на Гардън се промени много малко. Тя прилежно работеше в училище, съвестно се грижеше за кожата си и изтъняваше червените си кичури. Приемаше решенията на майка си за роклите и прическата. Посещаваше всички съботни забави и се преструваше, че ги харесва. И след известно време в живота й настъпиха щастливи промени.

Беше поканена да се включи в хора на „Св. Майкъл“ и неделята се превърна в радостно събитие. Томи Хейзълхърст се изяви като неин официален обожател и съботните вечери престанаха да бъдат тежко изпитание. Гардън се чувстваше добре с Томи. Той беше безнадеждно влюбен в Уентуърт и се нуждаеше от приятел, с когото да споделя мъката си. Скоро той започна да придружава Гардън на всяка забава и слухът, че тя си има любовник, се понесе. Вече не трябваше да флиртува с останалите момчета.

Дори и майка й беше доволна. Томи Хейзълхърст беше много далеч от бъдещето, което Маргърит чертаеше за Гардън, но той изглеждаше добре, имаше добри маниери и идваше от добро семейство. А и беше доказателство, че Гардън е привлекателна. Беше просто идеален за начало. Маргърит отново показваше чувствата си и Гардън се радваше на майчиното си одобрение.

И когато настъпи буйната, богата южна пролет с опияняващата си смес от аромат, цвят и топли, шепнещи ветрове, които галеха кожата, Гардън се отърси от смущаващото я неясно, необикновено безпокойство, което се опитваше да завладее тялото и ума й. Всичко й харесваше така, както си беше. Не искаше нищо да се променя.

В това време всеки изминал час я отдалечаваше от детството и довеждаше нейната изящна и нежна женственост до съвършенство.