Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- On Leaving Charleston, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
История
- — Добавяне
38
Маргърит не разпозна гласа по телефона. Той й казваше, че дъщеря й е била блъсната от автомобил. Намирала се в отделението за спешни случаи на болницата „Роупър“.
Маргърит изпищя.
— Не се тревожете, мисис Трад — зауспокоява я гласът. — Нараняванията й не са сериозни. Само счупен глезен.
— Ще дойда веднага — каза Маргърит. Тя положи телефонната слушалка и изхлипа. Щяха да пропаднат пред абитуриентските празненства на Гардън.
— Зензи! — извика тя. — Приготви ми чаша чай! Чувствам се ужасно.
— Всичко е наред — казваше Гардън на всекиго по време на танците с чай на деветнадесети декември. И наистина беше така. Страховете й относно празненствата се бяха уталожили. Всичко, което трябваше да прави тя, бе да си седи в големия стол с колела и да гледа танците. След като увери поотделно всеки присъстващ, че се чувства добре, я оставиха на спокойствие. Тя се наслаждаваше на музиката — истинска музика, изпълнявана от четири инструмента, а не само от пиано. Беше завладяна от гледката, която представляваше веселящият се Чарлстън. Майка й беше предсказала, че празненствата ще й харесат. И се оказа права. Гардън прехвърляше мислено останалата част от графика: още едни танци с чай на двадесети, после балът на двадесет и четвърти и пак танци с чай в чест на Луси Енсън на двадесет и осми.
По време на бала Маргърит седеше до дъщеря си. Тя бе доволна от съвсем приличния успех на Гардън. И четиримата ергени, интересуващи Маргърит, дойдоха при дъщеря й, за да й изразят добрите си чувства. А двамина от тях бяха видимо впечатлени, когато Гардън се усмихна и им заговори със своя гърлен и женствен глас. „Следващата година — каза си Маргърит — ще бъде истински триумф.“
Маргърит се опита в последната минута да разубеди Гардън да ходи на чая с танци в чест на Луси Енсън, но Гардън се показа непреклонна. Макар и прикована на стол, тя си прекарваше добре този празничен сезон, а и това беше последното парти от него.
— Перспективата да се срещна с мисис Купър не ме прави нервна — каза Гардън. — Тя не може да ме ухапе все пак.
Всъщност тя беше изпълнена с любопитство спрямо страховитата си стара леля, както и спрямо къщата, обитавана от нея.
Луси Енсън даде на своята кръстница списъка на гостите на партито си, веднага щом бяха получени потвържденията на всички покани. Но Елизабет Купър се вгледа по-внимателно в него чак след коледните празници. Онова, което знаеше дотогава, бе, че са поканени четиридесет и пет души, вероятно всички приели поканата. Сега, два дни преди танците с чай, тя трябваше да се вгледа по-внимателно в имената, за да може по-лесно да приветства носителите им при посрещането, защото съществуваше реална опасност да обърка различните братя и сестри, а нищо не можеше да разстрои повече едно седемнадесетгодишно момче от това, в определен момент да бъде назовано с името на четиринадесетгодишния му брат.
Така че, отпивайки чай, тя започна да чете списъка. Когато стигна до името на Гардън, прошепна „О, Боже!“ и отпусна листа в скута си, като разля част от чая. След което разсеяно заобърсва полятата си рокля. Беше дълбоко развълнувана.
„Досега трябваше да съм направила нещо — помисли си. — Каква проклета старица съм! Това дете е внучка на брат ми, а аз никога не съм го и поглеждала. Той имаше и други деца… А можех да направя някакво усилие в това отношение. Нямам извинение за държанието си.“ И тя наклони глава напред, захлупвайки лице в дланите си.
В действителност бе имала причини за това си поведение. Нейният племенник, бащата на Гардън, бе прелъстител и убиец, тъй че изразяващата възмущение реакция на Елизабет, ако и крайна, имаше своите основания. В случая също и нравът на Традови се беше проявил. След като веднъж се бе заклела да няма повече нищо общо със Стюарт, нейното решение бе неотменно подхранвано от възмущението и огорчението й. Тя бе забранила да се говори за имението Трад в нейно присъствие.
Така, когато Стюарт умря през 1913 година, тя и не узна това. Беше се изолирала от света, неспособна да гледа живота в лицето поради съкрушението от смъртта на единствения и син Трад предишната година при нелепото потъване на „Титаник“.
Тя се върна към нормалното съществувание бавно, като волята й превъзмогна отчаянието, но дълго време виждаше само най-близките си приятели, дъщеря си и внучетата. Тогава някой й каза, че племенникът й е умрял, но тази новина не я впечатли. Както имението, така и всички, свързани с него, й се струваха твърде далечни. Тя не се и сещаше за това семейство. По-късно научи, че младият Стюарт работел в банката на Ендрю Енсън. Ендрю я увери, че тези й родственици били добре и тя се възползва морално от уверението му, че ще ги наглежда по един или друг начин, за да загърби старите рани и да се съсредоточи в изграждането на новия си живот.
Скоро след това Елизабет замина за Европа и така и нищо не чу за произшествието с младия Стюарт. Когато се завърна, мълвата й донесе, че Маргърит забогатяла, че се отдала на яростно социално катерене нагоре и че Гардън, единственото останало у дома дете, посещавала Ашли Хол, школата по танци и участвала в хора на „Свети Михаил“. Години наред не бе виждала никого от имението Трад, така че по-добре беше нещата да си бъдат оставени такива, каквито са.
„По-лесно е наистина — помисли си тя сега, — но не е хубаво. Бях и си оставам една проклета бабичка. Бих желала клетото момиче да не дойде на партито на Луси. Не искам да го виждам. Не обичам да се чувствам гузна.“
Когато Гардън беше добутана до входа заедно със стола си, Елизабет външно запази самообладание, което въобще не отговаряше на вътрешното й състояние.
„Тя трябва да знае коя съм — мислеше си Гардън, — а дори не й трепна окото. Но все пак се показа любезна.“
— Благодаря — каза Гардън на придружителя си, — да, в този ъгъл е добре. Оттук виждам всичко.
Тя се усмихна и махна на хората, които я поздравяваха. После танците започнаха.
Това събиране беше различно. Хората не напускаха дансинга, за да говорят с нея. Гардън седеше на стола си неподвижно, което не беше нещо ново.
Тя сви рамене. Е, да. Да не мърда досущ като цвете не й се случваше за първи път.
Стоящата от другата страна на стаята Елизабет Купър сложи ръка на сърцето си. Преди толкова много година тя бе имала по-голям брат — Пинкни. Беше толкова чудесен и тя го обожаваше. Той имаше един навик, който тя беше забравила: когато имаше тревоги, обикновено свиваше рамене, като че за да се отърси от тях. Също като това дете. Движението на раменете беше същото, както и спокойният прикриващ израз на лицето, по който никой не можеше да отгатне в какво се състоят въпросните тревоги. Лицето, което тя гледаше сега, беше същото. Носът беше същият като на Пинкни, брадата с нещо наподобяваше неговата. Тези очи бяха очите на Традови. Щяха да бъдат съвсем като очите на Пинкни, ако се смееха.
Елизабет мина около края на препълнения с хора дансинг и седна на стола до Гардън.
— Здравей!
— Здравейте! — Гардън я погледна, изпълнена с опасения.
„Защо ли е толкова изплашена? — запита се Елизабет. Това е абсурд. Аз не й мисля злото.“
— Знаеш ли, Гардън, че аз съм ти стара леля, сестра на дядо ти?
— Да, мадам.
— Ще се радвам, ако ми казваш леля Елизабет. На колко години си Гардън?
— Станах на шестнадесет миналата седмица.
— А аз съм на шестдесет и две. Но си спомням, когато бях на шестнадесет. Беше ужасно! Струваше ми се, че всички, освен мен са вече пораснали и не се страхуват от нищо. Разбираш ли?
— О, да, мадам.
— Аз, естествено, не бях права. Те всички се страхуваха също като мен. Това научих по-късно. И ти също ще разбереш това. Аз каня гости на чай всяка сряда следобед от три до пет часа. Ти си добре дошла.
— Благодаря, мадам.
Елизабет стана и се насочи към стълбата. „Какво изплашено малко зайче, си каза тя. И каква лъжкиня съм аз! Когато бях на шестнайсет, не се страхувах от нищо на света.“ Тя се качи в своята спалня и взе кутия от една полица. А долу Уентуърт беше заела стола, който тя беше току-що освободила.
— Твоя леля? Гардън, никога не си казвала, че мисис Купър е твоя леля.
— Стара леля.
— То си е все същото, Гардън! Знаеш ли какво значи това? Ти си братовчедка на Мейн Уилсън. Мисис Купър е негова баба. Той и Ребека са тук през цялото време. Те толкова я обичат. Добра ли е? Аз само я познавам колкото да се поздравяваме.
Гардън се опитваше да прецени дали смята, че старата й леля е чудесна или не, така че да отговори на Уентуърт. Но след това тя я видя да се връща, при което Уентуърт изчезна.
Елизабет постави една квадратна кутия в скута на Гардън.
— Това е подарък за рождения ти ден — каза тя. Развърза широката сатенена панделка и я махна. — Хайде, виж какво има вътре.
— Благодаря… лельо Елизабет.
— Няма нищо. Но преди да благодариш толкова много, по-добре виж дали кутията не е празна.
Кутията не беше празна. Гардън извади подаръка — той беше фина порцеланова фигура на балерина върху кръгла поставка, бяло емайлирана с гирлянди от цветя.
— Навий я — нареди Елизабет. — Това е музикална кутия. Ендрю! Кажи на музикантите да спрат да свирят за малко.
Господин Енсън, въпреки че беше виден президент на банка, побърза да изпълни молбата на Елизабет.
Музикалната кутия беше чудо. Всички се скупчиха да гледат танца на балерината. Ръцете и краката й бяха свързани; те се движеха със сложни малки жестове и пируети във „Валсът на цветята“. Музиката беше по-богата от тази, на която и да е друга музикална кутия, чута някога от присъстващите — беше си мелодия, а не звънтене. Тя се усили, балерината се завъртя на един крак, след това изведнъж кракът й се счупи и тя падна. Ахването на публиката почти заглуши веселата музика.
На Гардън й се прииска да погледне старата си леля. Искаше да й каже, че харесва подаръка си, дори и счупен, защото кутията беше красива, а музиката й беше любима. Преди да събере смелост да говори, мелодията секна, кутията избръмча, балерината се изправи и се поклони до кръста.
Гардън се засмя. Всички се засмяха, а Елизабет повече от другите. Очите на Гардън се разтеглиха в ъглите, когато тя се смееше. Светлината танцуваше в тях. Това бяха очите на Пинкни Трад.
— Донесох това от Париж — каза Елизабет.
— Обичам французите. Те са толкова немирни.
— Пусни я отново, Гардън — каза Луси Енсън.
— Да… навий я пак… Мислех, че е счупена… Не съм виждала… чувах за… мислех, че ще умра… — чуваше се от глъчката на хората.
Гардън завъртя малкия златен ключ, знаейки какво прави, като очите й още се смееха. Елизабет се усмихна.
— Ето — каза тя и завърза панделката на фльонга около пострадалия крак на Гардън. — Честит рожден ден!
— Благодаря, лельо Елизабет — Гардън се усмихна отново, после погледна Елизабет със сериозно и свенливо изражение. — Благодаря. Не съм имала леля досега. Много съм щастлива, че сега си моя леля.
Елизабет беше трогната.
— Скъпо дете — измърмори тя, усещайки гърлото й да се свива. — Бъди благословено — тя целуна пръстите си и докосна с тях нежните бузи на Гардън. Музикалната кутия започна да свири. Докато всички очи бяха вперени в балерината, Елизабет излезе от стаята. Тя имаше нужда от време за себе си.
Маргърит не се радваше на възхищението, което изпитваше Гардън към своята стара леля, но нито каза, нито направи нещо, за да я обезкуражи. Елизабет Купър беше силна фигура в Чарлстън; Маргърит не искаше да й се противопоставя.
Отчуждението между Елизабет и семейството на брат й беше започнало с голям скандал, но това бе много отдавна. Младите хора при събирането у Луси не разбраха, че са наблюдавали одобряването. Ако мислеха за нещо друго, освен за чудесата на музикалната кутия, то беше, че е толкова особено това, че Гардън не е знаела за своята леля преди. Особено, но не и кой знае колко интересно.
Ендрю Енсън и неговата съпруга Едит намираха, че това наистина е много интересно. Така смяташе и всеки, на когото го разкажеха. Историята беше любима клюка в града за повече от седмица.
А след това дойде новата, която преобладаваше над всичко останало. След почти три години тайнственият купувач на имението Ашли дойде окончателно да живее в него. Цял частен влак пристигна в Съмървил: един вагон, пълен с багаж; един вагон, носещ две лимузини; хладилен вагон, натъпкан с щайги, съдържащи неизвестно какво; два вагона със слуги — мъже и жени, и то всичките от бялата раса; вагон, който не беше друго, а кухня и три вагона с истински спални и бани, по три във всеки, за модно изглеждащите дами и господа в предстоящото домашно увеселение. Най-хубавият от всички беше вагонът с позлатена дърворезба около големите прозорци и с големи гербове отстрани. Той беше огромен, имаше дневна, трапезария, спалня и баня с вана. Това беше собственият отделен вагон на притежателя. Гербът беше чуждестранен. Баронството принадлежеше на някаква принцеса.
Чарлстън беше град, някои казваха изключително горд със своите стари фамилии и сплотено общество.
Но той не беше невъзприемчив към чара на благородническите особи. Дами, които не се безпокояха да пресекат улицата, за да срещнат президента на Съединените американски щати — ако някой ги помолеше — бяха се засуетили. Никой не можеше и да помисли как се посреща принцеса. Никой не знаеше на кого беше принцеса.
Едит Енсън изпусна бомбастичната новина по време на чай през февруарската среща на Художествената асоциация на Каролина.
— Ендрю и аз сме поканени в имението Ашли на вечеря в събота. Ендрю е банкерът на принцесата в Чарлстън.
Когато врявата затихна, тя убеди всички, че не знае повече от това:
— Ендрю мисли, че е глупаво да съм толкова любопитна. Не ми е казал нищо. Но отиваме на вечеря в събота. Събота вечер. Принцесата не вечеря преди девет часа. В неделя ще бъда вкъщи цял ден след църквата. Каня всички да дойдат по всяко време.