Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (64) (Част първа)

63

„Франция“ беше по-малък и по-стар кораб от „Париж“, но той притежаваше елегантността, с която модерните, геометрично оформени декорации на по-новия кораб не можеха да се сравняват. Позлатени ламперии, брокати и дамаски, платна с пасторални сцени ала Фрагонар изобилстваха. Обзавеждането на целия кораб беше в стил Луи XIV му беше спечелило много подходящо прозвище. Наричаха го „Замъкът на Атлантика“.

Беше окичен целият с флагове, комините му вече димяха, когато Гардън се качи на борда. Фотоапарати щракаха непрекъснато, увековечавайки сцената.

Г-ца Трегър вървеше пред Гардън, носейки папка с документите за пътуване и специални, чисто напечатани инструкции, които да бъдат раздадени от главния стюард на влизащите в контакт с г-жа Харис членове на екипажа.

Гардън я следваше, без да обръща внимание на фотографите, другите пътници по палубите на кораба, изпращачите на пристана, които махаха за довиждане на приятели във времето, когато не зяпаха Гардън. Беше шести януари и беше студено. Гардън беше увита в самурени кожи, голямата яка на палтото й беше вдигната, така че образуваше качулка, на ръцете си носеше ръкавици, напъхани в срещуположните им ръкави. Палтото се затваряше близо до линията на шията с ослепяваща диамантена брошка.

Корин беше тежко натоварена с още кожи, преметнати през ръцете й, и квадратен кожен куфара, който стискаше в обятията си.

— Грабни това нещо и можеш да си купиш Бразилия, — каза един репортер. — В него са бижутата на дамата.

Приятелят му подсвирна.

— Дрехите на жена ми няма да напълнят тоя куфар. Колко диаманти могат да потрябват на една жена?

— С колкото може да се сдобие, младок. Млъкни и брой багажа. Три, четири, шест пътнически сандъци.

— Преброих шестнадесет куфара.

— Горе-долу толкова.

— Чакай малко. Какво е това?

— Кутии за шапки. Речи ги петдесет и давай да изчезваме. Започва да вали.

Гардън се разполагаше в спалня в синьо и златисто, дневна в златисто и бяло, а имаше и още една малка дневна за канцелария на г-ца Трегър по време на шестдневното пътуване. Кабината на г-ца Трегър се намираше на друга палуба, тази на Корин — във втора класа.

— Ще бъда на палубата, Корин — каза тя. — Искам да видя Статуята на Свободата. Когато се върна, ще искам банята да е готова и чаша шампанско.

— Но, мадам, как ще разбера кой на кораба би могъл да продава алкохолни напитки?

— Това е френски кораб. Те никога не са чували за сух режим.

Гардън беше прочела много внимателно рекламните материали, осигурени й от г-ца Трегър.

Тайно, тя силно се вълнуваше от факта, че ще пресече океан. А също се чувстваше щастлива, че се е завърнала в този си живот, където някой можеше да намери всяко нещо, от което тя имаше нужда.

Г-ца Трегър я намери на палубата. Гласът й надвика звуците, издавани от сирените на влекачите.

— Капитанът ви покани да седите на неговата маса, г-жо Харис.

— Не. Искам голяма, самостоятелна маса. Само за мен. Дори и вие ще седите другаде, г-це Трегър. И желая да съм втора смяна.

Столовата на първа класа във „Франция“ беше на два етажа, с куполен таван, извисяващ се над свободно пространство в центъра й. Изкусно изработени железни перила ограждаха подобния на балкон втори етаж, заграждайки празното овално пространство в центъра. Балконите и куполът се поддържаха от квадратни колони с позлатени и украсени с барелефи колони в коринтски стил. Към втория етаж се отиваше направо от централното фоайе на кораба. До по-ниския етаж се стигаше по великолепно широко стълбище, проектирано за тържествени случаи.

Появяването на Гардън Харис за обяд беше най-съществената част на тържествения случай. Тя носеше пищни дрехи и бижута и хермелинова наметка на раменете, но не това я отличаваше от болшинството жени в първа класа. Тя изглеждаше изключително красива, но имаше още няколко такива жени. Главите се обърнаха след Гардън, впечатлени от гордата й стойка, слизането й с лекота по стълбите, без да гледа в краката си, и начина, по който зае мястото си зад маса за шестима със стол и прибори само за един.

Масата беше вече предизвикала догадки. Царствена особа изглеждаше единственото логично обяснение. Гардън беше голямата изненада.

Не целеше да предизвиква внимание. Наистина искаше да остане сама по време на пътуването. След като приключи със задълженията си към Чарлстън, нямаше какво да отвлича вниманието й от ужасната дилема, стояща пред нея. Как да спечели съпруга си отново? Беше нещастна, а трябваше да мисли, да планира. Не можеше да приеме перспективата да води в течение на шест дни разговори с непознати. Нито пък искаше да я притесняват на някаква малка маса. Кухнята на Френската линия беше прочута, а тя обичаше да си хапва, особено когато се чувстваше нещастна. Имаше намерение да си похапва добре на всяко ядене, така че й е необходимо място за различни вкуснотии, за хлябове, сосове, купички с масло. Ето защо беше поискала голяма маса.

Сега, когато се беше сдобила с нея, при това по толкова очебиещ начин, тя беше решена да издържи до края така. Тя даже се забавляваше от вниманието, въпреки че не даваше да се разбере, че го забелязва. Нека зяпат глупаво. Нека говорят. Нека стигне чак до ушите на Скай Харис. Съпругата му може да накара всеки да се заглежда по нея без помощта на евтини трикове като малки леопардчета.

Океанските води бяха спокойни за Северния Атлантик през зимата, но достатъчно бурни, за да създадат неудобства на много пътници. Гардън не беше от тях. Тежките облаци означаваха само, че тя ще може да стои на палубата, колкото си пожелае, без опасност да изгори от слънцето. Тя се увиваше в топлото си палто с качулка и се разхождаше по палубата, определена за разходки, по двадесет минути всеки път. След това се опъваше в шезлонга си, покриваше краката си с одеяло и в продължение на двадесет минути се отдаваше на занимания, свързани с главната й цел. Тя се учеше да пуши. Всички жени в тяхната компания пушеха. Алекса пушеше непрестанно. Гардън гълташе дим и кашляше двадесет минути, после се разхождаше още двадесет, за да може студеният вятър да прочисти дробовете й.

— Наблюдавам ви от известно време — мъжът беше висок и застрашителен. Носеше право палто от туид с платка на раменете. И двете му части се развяваха от вятъра, плющейки съвсем близо до лицето на Гардън. Краката й бяха омотани от одеялото, затова не можеше да се отдалечи. Потърси с поглед палубен стюард, но такъв нямаше.

— Махнете се оттук — каза тя.

Мъжът приклекна до стола й.

— Дете мое, нямам намерение да ви изнасиля — каза той. — Бих желал да ви дам полезно предложение за пушенето. Гледам ви всеки ден и не виждам особено да напредвате.

Лицето му беше приятно. Дълбоки бръчки около очите и обветрена кожа. И не й се подиграваше, доколкото можеше да разбере.

— Доктор ли сте?

— Всъщност, да. Франсис Фабер, лекар на кораба. Желаете ли визитната ми картичка?

— Не, благодаря. Специалист по дихателни болести ли сте?

— Уви, не. Аз лекувам мозъци, психиатър съм. Гърдите болят ли ви?

— Не мога да спра да кашлям. Чудех се дали нещо в гръдния ми кош не е деформирано.

— Силно се съмнявам в това. Не вдишвате достатъчно въздух заедно с дима от цигарата.

Д-р Фабер взе една от цигарите на Гардън и й демонстрира. Малко по-късно те се разходиха заедно. После отидоха в бара и там също пушиха. С бутилка шампанско. Той беше облечен в панталони за голф и дебело поло. Раменете му бяха много широки.

— Мислех, че всички психиатри имат бради — каза Гардън. Тя вече пушеше доста добре.

— Не е нужно да копираме лицето на Фройд, достатъчни са идеите му — каза д-р Фабер.

И се впуснаха в разговор за Фройд. Стюардът попита дали биха желали още шампанско. Докторът каза „не“.

— Почти е време да се преоблечем за обяд. Може ли да ви придружа до каютата ви?

— Аз зная къде се намира тя, д-р Фабер.

— Моля за извинение. Боя се, че съм много старомоден.

Гардън въздъхна.

— Не, аз съм много груба. Не зная защо се държах толкова надменно. Извинете ме — тя се изхили. — Вероятно знаете защо съм била груба. Нали сте психиатър.

— Изобщо не бяхте груба, г-жо Харис. Държането ви беше отбранително, може би, но това е разбираемо. Непознат мъж ви заговаря, без да ви бъде представен… Не е начинът, по който са свикнали дамите.

— Какво значи „отбранително“?