Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (96) (Част първа)

95

Беше четиринадесети юли, денят на падането на Бастилията, и Гардън си пееше „Марсилезата“, докато разчистваше, преди да затвори магазина. Беше решила, че е прекалено горещо и едва ли можеше да очаква клиенти. Можеше да си позволи да затвори по-рано.

Но много добре знаеше, че това не е истинската причина. Истинската причина бе съвсем друга. На следващия ден Хелън навършваше три години и Гардън искаше да й подари куклата „малкото сираче Ани“. Бе видяла рекламата в последния брой на „Нюз енд Къриър“. Беше прекалено скъпа, а и без това Хелън получаваше твърде много подаръци, но пък бе влюбена в едноименното радиопредаване. Беше научила песничката, с която започваше, и я пееше поне по сто пъти на ден. Гардън довърши френския химн и запя същата песничка.

Коя е тази малка бърборана,

с коса тъй спретнато прибрана?

Коя ли е?

Малкото сираче Ани е…

Звънчето над вратата дрънна. Гардън усмихната затули устни с ръка. Не беше много прилично за един търговец на антики да си пее детски песнички.

— Какво обичате? — попита тя.

Бяха двама мъже. Явно им беше много горещо и се чувстваха и неудобно в тъмните си костюми и шапки.

„Сигурно са туристи, помисли си Гардън. Южняците винаги ходят с бели костюми и шапки през лятото.“

— Вие ли сте мисис Гардън Харис? — попита по-високият.

„Ясно, помисли си Гардън, северняци, които се интересуват от скрина на Елф. Интересно от кой музей са.“

— Да, аз съм — каза тя.

— Имам заповед да ви арестувам.

 

 

Бяха много експедитивни. Единият взе ключовете от Гардън и заключи магазина. Но далеч не бяха внимателни. Без да отговорят на обърканите й въпроси, я натикаха в една черна кола, която ги чакаше отпред. Там, където я сграбчиха под мишниците, останаха синини, които после не се разнесоха седмици наред.

Тяхната грубост бе напълно оправдана. Защото тя бе обвинена в престъпление, което цялата нация смяташе за най-позорно от всички. Отвличане.

Отведоха я в градския затвор на „Сеинт Филип Стрийт“ — огромна, наподобяваща крепост постройка с тежки врати и зарешетени прозорци. Гардън се спъваше по стълбите и мъжете почти я влачеха нагоре. Краката й отчаяно се опитваха да намерят пода и да запазят равновесието и. И така я домъкнаха до високото бюро във фоайето. От лявата си страна Гардън чу отчаян женски плач. Всичко миришеше на страх и хлорна вар.

Единият от полицаите, които я арестуваха заговори. Това бяха първите думи, които Гардън чу, откакто напуснаха магазина.

— Федерални агенти — каза той и със замах извади значката си. След това от горния си джоб измъкна сгънат лист хартия. — Ето заповедта за арестуване. Ще задържите ли затворничката, докато установим контакт с началниците си?

Зад бюрото седеше мършав и унил полицай. Той любопитно изгледа Гардън.

— Няма проблем каза той — поднесе писалка към отворената пред него книга.

— Господин полицай, изобщо не разбирам за какво е всичко това — проплака Гардън. — Трябва да е станала някаква грешка. Кажете им! Нищо не съм направила. Моля ви, моля ви, помогнете ми! Не желаят да говорят с мен, причиняват ми болка. Нищо не разбирам.

— Затваряй си устата, мадам — каза полицаят. — Разговарям с тези господа — той потопи писалката в мастилницата. — Какво е обвинението?

— Тук пише. Отвличане.

Полицаят имаше две малки деца. Той изгледа Гардън с отвращение и омраза.

— Заключете я — каза той на някого, който стоеше зад него. И докато преписваше информацията от заповедта за арест друг полицай впи пръсти в синините, оставени от федералните агенти.

— Не можете да правите това с мен — изкрещя Гардън. — Пуснете ме. Те са луди. Нищо не съм направила.

Той я блъсна в една килия с размери два на три метра и затръшна обкованата врата зад нея. Звукът гръмко отекна. Изскърца резе. Гардън се опря на стената и затрепери. Страхуваше се да мръдне.

Тя не беше помръднала, когато час по-късно трети полицай отвори вратата.

— Хайде — каза той. — Ще ти взимаме отпечатъци от пръстите.

Гардън само го изгледа продължително. Зъбите й тракаха, тялото й се разтърсваше от неконтролируеми спазми. Кокът й се беше развалил и разбъркани кичури се спускаха над лицето й.

— Я чакай малко. Виждал съм те някъде. Спомням си тази буйна коса. Исусе! Не си ли учила в Ашли Хол?

Гардън едва успя да кимне.

— Аз бях регулировчик на кръстовището там. Божичко, мадам, тия знаят ли коя сте? Я елате с мен да ви намеря някъде да седнете, докато аз разбера какво става. Искате ли малко кафе? Или може би кола? Хайде, мадам. Опрете се на мен. Ето, нека ви помогна. Ще ви заведа при началника.

 

 

Елизабет и нейният адвокат Логан Хенри отведоха Гардън вкъщи. Когато излязоха от затвора отвсякъде се спуснаха репортери, които крещяха неразбираемо, а пред тях фотографи вървяха заднишком и трескаво снимаха.

— Не обръщай внимание на тази сган — с отвращение каза мистър Хенри.

Елизабет подходи по-директно и постигна по-голям успех. Държеше ги на разстояние с острия връх на слънчобрана си. Гардън вървеше като насън, глуха и сляпа за това, което се случваше наоколо. Елизабет бе прибрала косата й и сега я водеше за ръка.

Тя даде на Гардън сънотворно и я покри с мека памучна завивка на дивана в кабинета. После седна до нея и държа ръката й, докато се събуди около полунощ.

Веднага щом си спомни случилото се, тя отново болезнено затрепери. Елизабет й наля чаша бренди и я принуди да го изпие.

— Всичко свърши, Гардън — каза тя. — Всичко ще се оправи.

Още нищо не беше свършило, нито пък имаше сериозна гаранция, че нещо ще се оправи, но Гардън имаше нужда от успокоение и Елизабет й го даде.

На другия ден празненството на Хелън беше прекрасно. Липсата на „Сирачето Ани“ изобщо не бе забелязана. Хелън се нахвърли върху подаръците си с характерна за тригодишната си възраст стръв и алчност. Тя радостно крещеше, когато видеше какво се крие в поредната кутия. Дори настоя да облече кожения анорак, който й бяха изпратили „Леля Пеги, чичо Боб, Боби и Франк“. Но най-голямата й придобивка от този ден бе един вестник, който намери в кофата за боклук. В него имаше снимка на майка й.        „Арестувана светска особа“.

До нея имаше друга снимка, на която се виждаше човешка фигура на носилка, която внасят в линейка. Коментарът беше: „Майката припадна.“

— Нищо й няма на Маргърит — каза Елизабет на Гардън. — Някакъв малоумен репортер изскочил от храстите пред къщата й, за да я интервюира и тя припаднала от уплаха. Говорих с лекаря й.

Когато Хелън заспа и остатъците от опаковките бяха разчистени, Гардън се просна в едно кресло и изу обувките си.

— Майката припадна — каза тя.

Елизабет взе един стол и седна срещу нея.

— Радвам се, че можеш да го видиш от смешната му страна.

— Какво друго ми остава? Не мога да се застрелям, Хелън ще се събуди.

— Тогава и аз щях да се застрелям — усмихна се Елизабет. Тя се вгледа в умореното лице на Гардън. Очите й бяха затворени, но по трепкащите клепачи разбра, че не спи.

— Логан Хенри е по-стар от Матусалем — небрежно подхвърли Елизабет. — Но е най-добрият адвокат в Чарлстън. Наистина няма защо да се тревожиш, Гардън. Разпитът в понеделник ще бъде при закрити врати, в кабинета на съдията Елиът. Той ще отхвърли обвинението или каквото е там и толкоз.

Гардън отвори очи.

— Нищо подобно — каза тя. Гласът й бе напълно безизразен. — Това никога няма да свърши. Защото е дело на Вики. Нали чу какво каза мистър Хенри? Че Вики е уведомила ФБР, че Хелън е отвлечена и че аз съм я отвлякла. Тя никога няма да ме остави на мира. Не мога да проумея защо ме мрази толкова много.

Елизабет понечи да каже нещо, но се спря. Гардън се намръщи.

— Какво има, лельо Елизабет? Какво щеше да кажеш? Ти знаеш нещо, нали? Кажи, за Бога!

Елизабет въздъхна.

— Надявах се никога да не се налага да ти казват. Това е една тъжна и грозна история. Виктория, както наричах свекърва ти, от малка беше зло дете. Да, познавам я отдавна. Баща й беше много близък мой приятел. Не, ще се изразя по-точно. Баща й беше единственият ми и то безкрайно близък приятел. Майката на Виктория почина, когато тя беше на дванадесет години. След това баща й я отгледа сам. Живееха тук, в Чарлстън.

Когато навлезе в така наречената „проблемна“ възраст, тя и създаде един особено сериозен проблем. С баща ти. Съжалявам, че трябва да го кажа, но нещата отидоха прекалено далеч. Тя забременя от него.

— Баща ми? И Вики? Невъзможно!

— И въпреки това е вярно. Има и още. Виктория обожаваше баща си, а той бе убит. Застрелян. От баща ти. Било е в пристъп на ярост, нещо характерно за прочутия нрав на семейство Трад. И е било фатално. Виктория получи два много тежки удара. Този, който тя мислеше, че я обича, едновременно я изостави и я направи сираче. Бях с нея на погребението на баща й. На гроба му тя се закле, че ще отмъсти. Тогава не обърнах внимание на това. Тя беше още момиченце.

Аз й уредих да отиде в Ню Йорк при свои братовчеди. По-късно научих, че е направила аборт.

Гардън поклати глава.

— Сигурно бих я съжалявала, ако не се страхувах толкова много. Ще ми се да не бях научавала това, лельо Елизабет.

— Ще ми се да не беше се случвало. Когато тя даде съгласието си за вашия брак, си помислих, че е оставила миналото зад гърба си. Дори се надявах, че ще се сближите. Ти бе тъй млада и беззащитна! И допреди да пристигнеш тук, в онази нощ миналото лято, аз дори и не предполагах, че нещо не е наред. Писмата ти бяха тъй ведри.

И изведнъж това бракоразводно дело. Това само по себе си бе нещо повече от отмъщение. Да останете на улицата двете с Хелън! Помислих си, че няма да отиде по-далеч. Не проумявам защо продължава.

 

 

Научиха отговора в понеделник. Обвинението за отвличане веднага бе отхвърлено. Извън всякакво съмнение бе доказано, че Гардън е майка на детето. Немислимо бе да се говори за отвличане. Но адвокатът на Вики пространно говори за добрите й намерения, които са довели до предявяване на обвинението. Направила го е за доброто на Хелън, така излезе според речта му. А не от злонамереност спрямо Гардън. Принчипесата била разтърсена от смъртта на сина си. Внучката й била единствената й връзка с него.

След предварителния разпит адвокатът на Вики направи на мистър Хенри предложение. Принчипесата била съгласна да плати на Гардън един милион долара, ако й предостави правата върху Хелън. В случай че Гардън откаже, Вики била решена да вземе Хелън по друг начин.

— Боже мой! — каза Гардън, когато двете с Елизабет най-после останаха сами. — Не знам колко още мога да издържа. Скай е мъртъв. Аз го обичам, винаги ще го обичам, а той е мъртъв… И каквото и да правя, Хелън винаги ще бъде застрашена от Вики… А и майка ми е получила сърдечен пристъп. И причината за всичко това съм аз. Но сега вече зная нещо. Бях толкова щастлива — и после сякаш целият ми свят се сгромоляса. Също както преди време в Хампстед Хийт. Безкрайното щастие и последвалият срив. Вече никога няма да се осланям на щастието.