Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (90) (Част първа)

89

— Дори не помня как съм влязла през вратата — каза Гардън.

Елизабет Купър се засмя.

— Не се изразяваш правилно, скъпа. Ти съвсем не влезе. Джошуа едва пазеше равновесие като се опитваше едновременно да носи Хелън и да влачи теб.

— Тя спи ли още?

— Как не! Децата са тъй издръжливи! От часове е в кухнята и наду главата на Сели с приказки. Убедена е, че Сели крие едно пони някъде из шкафовете.

Гардън тихо простена. Не искаше да мисли нито за Скай, нито за Вики, нито за когото и да било друг.

— Нищо няма да се разкара от само себе си — каза Елизабет. — Рано или късно ще трябва да се заемеш с това.

— Нека да не е веднага — примоли се Гардън.

— Добре, но на всяка цена днес. Пазя ти снощния вестник, Гардън. Насили се да го прочетеш. Гнусно е, но трябва да знаеш какво е прочел целият Чарлстън.

— Няма капчица истина.

— Няма значение дали е вярно или не ти трябва да знаеш. Трябва да знаеш също и това — моята къща е и твой дом за толкова време колкото пожелаеш.

— Не проумявам как мама можа да ме изгоди просто ей така, лельо Елизабет. Затвори вратата пред лицето ми. Пред лицето ми. Просто не мога да повярвам!

Елизабет докосна ръката на Гардън. Това докосване беше едновременно знак на съчувствие и призив за хладнокръвие.

— Сега ти си зряла жена, Гардън. На колко, на двадесет и пет си, нали? Досега е трябвало да изоставиш детските представи за идеалните майки. Маргърит винаги е отдавала излишно голямо значение на обществото и нейното място в него. Самата тя е безкрайно глупава и плитка жена, ти много добре знаеш това. Трябва да я приемеш такава, каквато е. Тя никога няма да бъде такава, каквато на теб ти се иска.

— Но аз съм нейна дъщеря.

— И ти не си това, което на нея й се иска да бъдеш. Но тя никога няма да може да приеме истината. А ти ще можеш, стига да положиш усилия. Очаква те много горчилка, скъпа. Сега те оставям насаме, тъй че можеш да започваш.

Гардън проследи с поглед до вратата високата слаба фигура на Елизабет. Не й се искаше тя да си отива. И не искаше да се заема с това, което и предстоеше. Тя огледа стаята, като се мъчеше да отложи още малко момента, в който трябваше да се вгледа в себе си.

Беше в една от спалните на третия етаж. Хелън сигурно бе спала в противоположната от другия край на хола. Очевидно тези стаи бяха малко използвани. В единия от ъглите имаше струпани няколко кутии, а в друг — шевна машина, покрита, за да не се праши. Полусклад, полусервизно помещение и само от време на време спалня за гости.

Мебелите бяха от стар махагон и при това добре поддържани. Ниско легло с балдахин, скрин малко бюро с един-единствен ажурен стол, който в момента бе преместен пред шевната машина „Килимът е китайски, помисли си Гардън, но е толкова изтрит, че едва се виждат шарките.“ В краката на леглото беше сгъната бяла бродирана покривка, завесите на прозорците бяха от тънък муселин. Тапетите бяха на избледнели синьо-бели ивици. След къщите, в които бе живяла, и разкоша, които бе й се струвал естествен, домът на Трад, които бе светилище за нея, й се стори съвсем мизерен.

Искаше й се да потъне в леглото, да се сгуши сред възглавниците и да потърси забрава в съня, но си представи неодобрението, изписано на строгото лице на пралеля си и си наложи да стане.

Елизабет бе оставила вестника на бюрото Гардън го взе и разлисти страниците. Нейната снимка бе в горния край на четвърта страница беше стара снимка, от „лошите години“. Беше руса облечена в обсипана с камъни рокля, с тежки нанизи от перли по ръба. Ръцете й се губеха под тежки гривни със скъпоценни камъни, от ушите й висяха пищни обеци с перли и диаманти, върху раменете й бе наметната пелерина с цвят на лисича кожа. В едната си ръка държеше дълго цигаре, а в другата — чаша шампанско. На лицето и бе изписана неестествена, ослепителна усмивка. Заглавието гласеше: „ИЗМАМЕН СЪПРУГ СЪДИ ПЕПЕЛЯШКА В ИЗГНАНИЕ.“

Гардън седна на ръба на леглото.

Материалът бе пристигнал чрез една от телеграфните агенции. Това означаваше, че е публикуван във всички по-значими вестници по целия свят.

Скай бил „шокиран от ужасните разкрития“ и освен това бил всеотдаен и трудолюбив управител на ферма в един малък провинциален град във Франция. Скритият смисъл на статията бе, че Гардън е водила бурен нощен живот в парижки барове и казина в Южна Франция, докато нищо неподозиращият й съпруг хвърлял всичките си сили в благородния земеделски труд.

„Очаква се в хода на процеса да се представят доказателства за морално разложение и развратничество, непознати от последните дни на Римската империя насам, твърдеше вестникът. И в иначе тихите улици около Съдебната палата вече се събират тълпи. Мистър Харис се е усамотил под лекарско наблюдение. Той ще бъде представляван от изтъкнатия адвокат Атъртън Уилс. Местонахождението на мисис Харис е неизвестно. Мистър Уилс направи пред представители на пресата едно кратко и трогателно съобщение относно защитата на обвинената прелюбодейка. Съсипаният й от мъка съпруг й е наел адвокат. Дори при тези ужасяващи обстоятелства, първата грижа на мистър Харис е добруването на неговата съпруга.

Като безпарична абитуриентка от светските среди в Чарлстън, Южна Каролина, на мисис Харис е осигурен несравним разкош от всеотдайния й млад съпруг, с когото отпътувала на сватбено пътешествие из романтичните Кариби на борда на 185-футовата му яхта. «Той й даде всичко, което тя пожела, а тя пожела всичко», каза майката на мистър Харис, принцеса Виктория Монтекатини. Очаква се принцесата да бъде сред главните свидетели по обвинението.“

Гардън смачка вестника на топка и го хвърли на пода. Първият й импулс бе да се бори, да каже всичко така, както тя го бе видяла. Изневерите на Скай. Шишенцата с кокаин на Вики. Можеше да намери и свидетели. Хора, които щяха да кажат истината, то много повече, отколкото хората, които Вики би могла да купи, за да разказват лъжи. Факт. Въпреки това щеше да изгуби.

— Момиче мое — каза тя на глас, — влетя в клопката по възможно най-краткия път. Но хората я познаваха. Каквото и да говореха вестниците, хората тук знаеха, че тя не е такава. Тя не беше алчна за злато, не беше коварна, нито нимфоманка. Беше направила някои грешки, но всеки прави грешки. Можеше да разчита на приятелите си от училище, от хора. Майка й нямаше значение. Щеше някак си да се оправи и без нея.

— Мамо? — Хелън се бе задъхала от изкачването на стълбите. — Хелън сладолед! — Гарнър погледна стегнатото малко телце и здравите розови бузки на дъщеря си. Може да беше се провалила като съпруга. Може да не беше успяла да направи Скай щастлив и да задържи любовта му, но щеше да бъде най-добрата майка на света. Сега вече бе твърдо решена. Хелън никога нямаше да види как вратата се затваря пред лицето й.

— Бебче — каза тя, — ще си вземем най-големия сладолед с най-разбитата сметана и с една лъскава червена череша отгоре. Какво ще кажеш за това.

Хелън одобрително кимна.

Гардън взе колата и двете с Хелън отидоха до кафенето на „Кинг Стрийт“. Беше прекалено горещо и краченцата на Хелън бяха прекалено малки, за да вървят пеш. „При Шветман“ беше нещо много повече от кафене. То беше царство на забавленията и любимо място за младите хора, особено момичетата. Лявата стена бе заета от висока витрина, а в основата имаше стъклен щанд, всичко това ярко осветено и пълно с парфюми и козметика. На задната стена имаше прозорец, през който се виждаха тайнствата на фармацията. А в центъра на помещението и покрай задната част на дясната стена бе същинска страна на чудесата, с мраморен бар плот, зад него — машина за газирани напитки, а всичко останало бе запълнено с малки кръгли масички с по четири столчета всяка. На масите и столовете имаше малки кръгли рамки и те се наричаха сладоледени маси и сладоледени столове. Когато се местеха, краката им скърцаха по плочките на пода, а ги местеха непрекъснато, защото рядко оставаха свободни. Човек можеше да отиде при Шветман по всяко време на деня и със сигурност да намери с кого да си поприказва или с кого да седне и да изпие по една черешова кола. Когато Гардън беше в Ашли Хол, да отидеш на кино, а след това да изпиеш една кола при Шветман беше върхът на светското блаженство.

Но сега не очакваше да види познати. Сигурно столовете бяха завладени от малки момчета и момичета. Но искаше да отиде при Шветман, защото там се чувстваше като у дома. И защото искаше да покаже на Хелън къде мама е изяла първата си мелба.

Дръпна вратата и тя изскърца също както едно време. Вентилаторите на тавана все така тихо мъркаха. Гардън се огледа. Нищо не беше се променило. Затова изобщо не се учуди, когато видя Уентуърт на една от масите. С нея седяха две симпатични момченца.

— Уентуърт! — Гардън си запроправя път през лабиринта от столове, като внимателно водеше Хелън след себе си. Когато отново погледна Уентуърт, тя я видя да оставя един долар на масата и припряно да събира ръкавиците и покупките си. Гардън се спря изумена, докато Уентуърт с момчетата се промъкваше през столовете. Минаха на един метър от нея. Уентуърт не вдигна очи от главите на момчетата си.

— Уентуърт? — тихо каза Гардън.

— Мамо, коя е тази дама? — попита едно от момчетата с писклив детски глас.

— Никоя — отвърна майка му.

Гардън плъзна очи по полупразните маси. Всички бяха извърнали погледи встрани.

— Хелън сладолед!

Гардън вирна брадичка и се приближи до бар плота.

— Желая половин килограм ванилов за вкъщи, ако обичате — каза тя.

— Занеси го на Сели в кухнята — каза тя на Хелън, когато се прибраха в къщата на Елизабет. После бавно пристъпи в библиотеката и свали ръкавиците си. Елизабет вдигна очи от книгата, която четеше.

— Много по-зле е, отколкото очаквах. Какво ще правя сега, лельо Елизабет?