Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

3

Още преди да стигнат до пристана на имението, жегата започна да тормози пътниците. Дамите отвориха чадърчетата си и потопиха ръце във водата, за да се поразхладят.

— След закуска ще отида да поплувам — обяви Кугер. — Иска ли някой да дойде с мен?

Били и Стюарт веднага приеха поканата.

— А ти, Енсън?

— Какво? А, не, благодаря, Кугер. Имам си работа.

— И аз ще дойда, Стюарт — каза Маргърит.

— Чакай малко, Маргърит. Помисли добре — каза той. — Като сме само мъже, нямаме проблеми с плувните костюми, но…

Маргърит изписка засрамена и покри лицето си с длани.

— Няма ходи в никаква студена вода, мис Маргърит — разнесе се гласът на Зензи, категоричен и нетърпящ възражения.

— Слава Богу — чу се гласът на Хенриета в настъпилата тишина, — вече почти пристигнахме.

Пристанът на имението беше скътан сред една групичка магнолиеви дървета, чиито едри листа образуваха нещо като свод над главите им. Сянката помилва като хладна ръка загретите им лица. Всички се освежиха на момента.

— О, тук ухае превъзходно — изгука Маргърит. — Сигурно има милиони цветове по тия големи дървета.

— Красиви са, нали? — каза й Хенриета. — Дебелата сянка дава възможност на по-долните клони да цъфтят до късно лято, това значи, че ще имаме дълъг и хубав сезон.

— Това ме подсеща, че смятах да набера малко рози за масата. Мъглата беше толкова гъста, че просто не ги виждах сутринта. Маргърит, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Аз ще ти помогна, мамо — каза Енсън, още преди Маргърит да бе могла да отговори.

— Добре. Но първо ти и другите момчета ще ни помогнете да слезем от лодката. Тая стъпенка изглежда ужасно висока днес. Изглежда, е спаднало нивото на реката и нищо чудно. Не помня вече откога не е валял дъжд.

Тримата братя се покатериха на пристана, последвани от Били. Бяха необходими усилията и на четиримата, за да изтеглят Зензи като чувал. С останалите пътници беше по-лесно. Хенриета скочи на платформата леко и грациозно, макар и да държеше бебето в едната си ръка.

— Дайте да побързаме — каза Стюарт. — Умирам от глад. Клоуи ми е обещала да приготви от всички ястия, които обичам, по случай кръщавката на сина ми. — И той ги поведе напред през обширната морава.

— Ще ти донеса градинарската ножица от бараката, мамо — каза Енсън. — Изчакай ме тук на сянка.

Били продължи напред с мистър и мисис Гардън, като забави леко крачка, за да може да се движи заедно с тях. Старецът заби бастуна си в едно храстче плевели.

— Вече никой не може да ги поддържа тия имения, даже и Шърман да не ги беше изгорил. Спомням си времената, когато тази морава изглеждаше като кадифе.

— Просто вече си изморен, Хенри, това е истината — каза Джейн Гардън. — Като стигнем до къщата, първо ще пийнеш един хубав пунш.

— Преди закуска? Мадам, трябва да отбележа, че ми влияете много негативно — Хенри Гардън премлясна от наслада. — По този въпрос съм на мнение, че няма да ми дойде зле някоя и друга чашка от това време докъм обяд. Тая проклета лодка може и да е по обичая, но адски по-просто и по-бързо си е да вземеш един добър кон и двуколка. Колко часът е сега, мистър Барингтън?

Били бръкна в малкото джобче за часовника си, но там беше празно. Закова се на място.

— Загубил съм си часовника — каза той почти отчаян. — Тая сутрин беше в мен, сигурен съм.

Джейн Гардън го потупа по рамото.

— Няма къде да се загуби. Сигурно сте го оставили някъде в църквата.

— Не, мем. Сигурен съм, че не съм. Трябва да съм го изпуснал в лодката или някъде на пристана. Моля ви да ме извините. Трябва да се върна да го потърся. Татко ми го подари, когато завърших семинарията — Били тръгна обратно тичешком.

Гъстата трева правеше стъпките му безшумни. Когато наближи до брега на реката, той се спря. Там, скрити в гъстата сянка на дърветата, стояха двама души. Мъж и жена. Виждаха се само подгъвът отдолу на бялата й пола и долната част на панталоните му. Те разговаряха тихо.

„Не трябва да се натрапвам, помисли си Били, трябва да се обърна и да тръгна обратно към къщата. Но след малко ще започне приливът. Какво ще стане, ако часовникът е паднал на стъпенката на платформата? А и лодкарите могат да дойдат да преместят лодката. Може вече и да са го сторили. Или пък може да е останал точно на ръба на платформата, готов всеки момент да падне във водата. Трябва да отида да проверя.“

И той пристъпи напред.

Изведнъж до слуха му достигнаха думите, които си разменяха двамата, и той пак застина на мястото си.

— … Енсън, как можеш да постъпваш така с мен?

— Не си права, мамо. Това няма нищо общо с теб.

— Тогава защо? Ако не си ми обиден на мене, тогава защо искаш да заминеш? Да не би нещо със Стюарт? Или Кугер? Имаш ли някаква причина?

Енсън въздъхна.

— Казах ти, мамо, не съм сърдит на никого. Просто повече не мога да остана тук, след смъртта на татко, след сватбата, още тогава ти казах, че ще замина.

Хенриета го прекъсна.

— Но нали тогава ми обеща да не заминаваш?

— Обещах ти да отложа, мамо, за известно време. Казах ти, че ще остана още малко време. Оттогава изминаха четири месеца. Сега вече трябва да замина.

— Но, Енсън, не мога да те разбера. Поне ми посочи една причина. Не ме ли обичаш вече? — Хенриета се разплака.

Били си спомни измъченото лице на Енсън при женитбата на брат му за момичето, което той обичаше; той можеше да разбере желанието на момчето да замине и затруднението му да даде обяснение за това на Хенриета.

Но Енсън беше млад, още нямаше двайсет години. От висотата и мъдростта на своята по-солидна възраст, двайсет и две, и със сърце, което никога не е било така дълбоко разтърсвано от любов, Били реши, че чувството на Енсън към Маргърит е само една юношеска любов, която скоро ще бъде преодоляна. И поради това Енсън нямаше право така да наранява майка си.

„Но това, което правя, си е всъщност подслушване“, помисли си той и усети как лицето му се изчервява от срам. Бавно, внимателно започна да се отдръпва назад.

Докато се оттегляше, чу Енсън да казва:

— Мамо, моля те спри, мамо! Не мога да издържа да те гледам толкова нещастна. Не плачи, моля те, мамо! Обещавам ти, няма да тръгвам още сега. Ще остана още малко.

Били се обърна и затича към къщата.

 

 

Това не беше Голямата къща, основната сграда на имението, където се беше състояла церемонията по бракосъчетанието. Всяка година през май семейството се преместваше в една значително по-малка и по-обикновена къща, която се издигаше на едно невисоко възвишение сред малка борова горичка в земите на възвишението, през октомври те се преместваха обратно в голямата къща. Това беше традиционният начин на живот в равнинните райони, установен отдавна, в годините на колониалното минало, когато първите заселници констатирали, че „блатната треска“ започва да върлува през най-горещите месеци, но не достига до районите с по-гъсти борови гори.

Горската къща беше свързана с пътя, водещ до Голямата къща, чрез един изровен и много неравен път, който представляваше по-скоро два коловоза, направени от колелата на кабриолети и каруци. Избуялите по него гъсталаци от къпини бяха изсечени още преди преместването им през май, но отново бяха прораснали и острите им бодилчета се забиваха и закачваха крачолите на Били, докато тичаше. Той забави крачка и премина върху издигнатата част по средата между двата коловоза, като продължи да ходи по-внимателно и същевременно избърсваше изпотеното си лице с вече навлажнената кърпа.

Когато пристигна в къщата, беше се вече напълно овладял.

Там намери Стюарт Трад не на себе си от ярост да тъпче напред-назад по дължина на голямата веранда на предната страна на къщата и да вика с всичка сила по една разтреперана от страх стара негърка с лице, почервеняло почти като рижата му коса. В този момент той представляваше нагледен пример за прочутия избухлив нрав на Традови.

Кугер наблюдаваше тази сцена с насмешлив интерес, смучеше лулата си и се люлееше на боядисан в бяло дървен стол. От вътрешността на къщата се дочуваше дълбокият, боботещ глас на Зензи, опитваща се да издава успокоителни звуци, които се смесваха с плача на Маргърит и на бебето.

— Къде, по дяволите, е мама? — извика Стюарт към Били. — Не мога да разбера нищо от приказките на тая шантава жена.

— Ами вдигаш прекалено много шум, за да можеш да я чуеш — каза му Кугер в настъпилата пауза.

Стюарт се завъртя към него.

— Когато ми потрябва мнението ти, изрично ще ти го поискам — изрева той.

Кугер демонстративно почука лулата в тока на обувката си. После стана, пъхна си я в джоба, прекрачи през парапета на верандата и тръгна да се разхожда из гората, демонстративно пренебрегвайки настояването на брат си да спре, за да говори с него.

— Всички тук са оглушали и онемели — продължи да вика Стюарт.

Един спокоен глас прекъсна гневните му изблици. Били напомни за себе си.

— Какво е станало, Стюарт? — попита го той внимателно.

Със задоволство видя, че Стюарт спря да размахва ръце и да марширува напред-назад, а се отпусна на един стол и закри лице с ръцете си.

— Точно това се опитвам и аз да разбера — изпъшка той. — Нищо не е приготвено за закуска, няма никой от прислугата тук, освен Клоуи, а тя ми дрънка някакви глупости, че Пенси била казала да не се пали печката. Мама сигурно ще успее да разбере какво има, обаче аз не мога. Къде е тя? Трябва да дойде и да оправи тази бъркотия.

Били си спомни сцената с отчаяната Хенриета и сълзите в очите й. Щеше да й дойде твърде много, ако сега стовареха и това на главата й.

— Може би аз ще мога да помогна с нещо — каза той. — Коя е тая Пенси?

Стюарт отпусна безпомощно ръце на коленете си.

— Точно там е проблемът и нищо не разбирам от цялата тази работа. Пенси е просто една дърта вещица, която живее в селцето. Тя няма нищо общо с приготвянето на закуската ни. Няма нищо общо, с каквото и да е тук. Тя не си е помръдвала задника да свърши някаква работа от цяла вечност. Затова нищо не разбирам!

Били го прекъсна.

— Къде е това селце?

— Вие го знаете. Това са ония колиби на средата на пътя от имението за към главния път.

— Ще отида да говоря с нея.

— Но нали ви казах, тя няма нищо общо с нас.

— Все пак ще отида.

Били се влачеше уморено и с пресъхнала уста по пътя за селцето. Слънчевите лъчи сякаш се забиваха през шапката направо в главата му и оставяха там някъде зад очите му тъпа, пареща болка. При всяка негова стъпка се вдигаше прах, който се наслояваше по ботушите и по дрехите му. Като стигна до завоя, той забеляза припряна суматоха отсреща. Хората тичешком се изпокриваха в колибите и затваряха вратите им. Когато приближи съвсем, всичко наоколо беше потънало в тишина и спокойствие, нарушавано единствено от помръдването тук-там на спуснатите зад прозорците перденца.

Колибите бяха подредени на два реда: пет отпред, откъм пътя, и четири — в редица зад тях, с гола земя помежду им, където няколко пилета ровеха из праха и една ръждясала помпа за вода капеше в ламаринено корито.

Били се отправи към помпата и посочи към ръкохватката й.

— Ужасно съм жаден — извика той на висок глас. — Мога ли да пийна малко вода?

Отговор не последва.

Той зачака, усещайки, че го наблюдават.